През 2013 г., когато печели наградата „Ман–Букър“, Елинор Катън е най-младата носителка на това престижно отличие за англоезична литература. Младата новозеландка няма и 30 години. Толкова по-странно е, че романът й „Светилата“ е написан изцяло и неотличимо в стила и духа на великите й предшественици от преди век и повече – Жул Верн, Рафаел Сабатини, Майн Рид.
Това е една приключенска книга – следваща изцяло законите на жанра, подредена в части и глави с описателни подзаглавия, от които толкова съм отвикнала, че понякога ги препрочитах просто за удоволствие. Освен това ходът на действието е проследен чрез подробна звездна карта, но въпреки обясненията на авторката по темата аз лично не разбрах абсолютно нищо и следях само астрономическото време.[[more]]Историята започва с пристигането на младия, добре образован шотландец Уолтър Муди в Нова Зеландия. Годината е 1866 и целта на Муди е подобна на тази на всички авантюристи и предприемчиви млади мъже наоколо – да опита късмета си на златните находища и – защо не – да забогатее бързо и лесно. С пристигането си Уолтър по неволя се оказва в центъра на една мистерия – слизането му на брега съвпада с три странни събития: най-богатият човек в градчето изчезва безследно, един пропил се неудачник умира внезапно, оставяйки огромно богатство, а най-известната уличница в Хокитика се опитва да сложи край на живота си.
Историята в „Светилата“ не прекрачва и за миг отвъд правилата на приключенската литература. В хода на действието са замесени всички видни представители на общността на златотърсачите, а късметът и находчивостта им непрекъснато са поставени на изпитание. Прилича на чудесно написана книга за 12-годишни момчета. На мен обаче ми беше приятно да я чета, не толкова заради успокояващата предвидимост на почти приказната история, колкото заради майсторството на Елинор Катън да ме върне към едно далечно време, в което големите мечти и големите пътешествия ми се струваха по-примамливи, а светът – далеч по-голям.
