Корицата на българското издание на "Хамнет" от Маги О'Фарел е различна от тази в оригиналното издание и е вдъхновена от драпериите на стените в къщата на Шекспир в Станфорд.
Романът "Хамнет", освен наградата за женска литература за 2020 година, беше и в много авторитетни класации на литературни притурки от световната преса. Още от първата такава читателските ми крачета нетърпеливо потропват в очакване да се добера до книгата. Уилям Шекспир е една от любимите ми, идващи още от детството ми обсесии и няма шанс четиво, посветено на какъвто и да е фрагмент или конспиративна теория, касаеща го, да не бъде прочетен, колкото и странна и неправдоподобна да е тя.
Жанрът на творбата на Маги О'Фарел е определен като фентъзи, което допълнително засили желанието ми. Атмосферата в "Хамнет" се родее с тази на "Тайният живот на Шекспир" от Джуд Морган, макар тук в много по-голяма степен да е наблегнато на семейството, на рано отишлия си син, на майката, загубила дете, на сестрата-близначка. Това е вълшебен свят, в който любители като мен потъват и раздразнително махат да отпъдят досадните мухи на ежедневните задачи, докато е в него.
Въпреки, ограниченият брой факти, върху който е построено повествованието - името, фигуриращо в завещанието, на бащата на съпругата на Шекспир, четирите години между смъртта на сина и написването на "Хамлет", приликата между имената, лесна за объркване, ако търсим из архивите, дългото и рядко завръщане на Барда при семейството след трагедията, настървеното закупуване на имоти, от къща през земи, все елементи на успеха, разбираеми за земляците му и родителите, историята, която авторката разказва е убедителна и правдоподобна. Тя дава отговор на всички онези въпроси и съмнения как един първороден син се отказва от полагаемото му се място, захвърля бащиния занаят и се превръща в това, което цял свят познава - един от безсмъртните творци на всички времена.
"Хамнет" е издадена от ИК "АМАТ- АХ", в превод и редакция на Мирела Христова. Вероятно тук е мястото да попитам имало ли е портмонета през 16 век и редно ли е бележката под линия за Лондонския мост да е за този, открит от кралица Елизабет II, а не за вероятният, единствен свързващ двата бряга на Темза от онези времена. Но това са едни дребни песъчинки, които не нарушават общото очарование.
