Тази книга е като самата Ирландия – дъждовна, приказна, сърцераздирателно красива, меланхолична и незабравима. Себастиан Бари е успял да вдъхне на прозата си толкова живот, че текстът има своя мелодия, цветове, светлина и дори температура.
Роузан Макнълти е единствено дете на безкрайно красива и тъжна майка и баща с необятно въображение. Семейството й е бедно, но баща й успява да представи света така, че в детските очи това е най-хубавото място на земята. Роузан си играе на гробището, където баща й е пазач, и светът на мъртвите е за нея така реален и близък, както и този на живите. Всичко това ще й помогне да запази спомените си и своята нормалност и в най-тежките дни на живота си.
Детството свършва като миг и Роузан остава сама – най-красивото момиче на Ирландия, което трябва бързо да бъде омъжено, защото самото му съществуване е като покана за грях. Или поне така мисли свещеникът. Доверчива и всеотдайна, Роузан се оказва фатално свързана с трима братя и пътят й завършва в приют за душевно болни.
Именно там започва книгата – при Роузан, която е почти на 100 години и огромната част от тях е прекарала в лудницата. Нейният лекуващ лекар доктор Грийн е принуден от обстоятелствата да прегледа досиетата на всичките си пациенти и установява потресен, че някои от тях, също като Роузан, се намират там не поради психическото си състояние, а по волята на обществото, в което всички „различни“ са луди. Историите на Роузан, която тайно записва живота си, и на доктор Грийн неминуемо се преплитат, две страдащи души в една страна, която има безброй песни за страстта, но не я разрешава на никого.
Книга, която се чете на един дъх. И завършва с дълбока въздишка.
