Пратчет е от онези автори, за които спокойно мога да твърдя, че обичам. Смъртта му ме засегна така, както би ме засегнала кончината на приятел. Знанието, че няма повече да има прекрасни, преливащи от приключения истории, поднесени с нежна ирония и насмешлива обич, ме изпълва с тъга...
Вероятно това е причината да чета бавно “Смрък” – текст, който може да изгълта за вечер или две.
Това е поредният разказ за доброто и злото, за невероятните усилия, които полагаме, сблъсквайки се с “черната страна”, да не залитнем и ние. Защото трудно е да се излезе от старозаветната максима “око за око” – да извадим и ние, на насилието да се противопоставим с още по-голямо и по-жестоко такова. Още по-трудно е да останем в рамките на закона, когато срещу ни има такива, които смятат, че стоят над него, не зачитат елементарни правила за човечност и състрадание и се водят единствено от собственото си високомерно чувство за богоизбраност.[[more]]“Смрък” е картина на идиличната и уж скучна провинция, в която нещата са традиционно застинали. Това е разказ за механизма, по който се отчуждаваме от страданието на цели групи различаващи се от нас разумни същества, по който приемаме това за нещо нормално.
С присъщото си чувство за ирония Пратчет ни убеждава, че няма токова нещо като незначителност, че животът е ценен и всяко разумно същество има своето значение. Нежно и с много обич ни показва красотата и способността за творчество, криеща се под възможно най-странната външност. Води ни по пътищата на промяната на обществените нагласи. Учи на толерантност към различието.
Меко и учтиво като лейди Сибил, Пратчет твърдо ни приучава да сме по-добри и отворени.
