„Тук, в Пакистан и Афганистан, преди да започнем работа с някого, ние изпиваме три чаши чай. На първата чаша той е непознат, при втората – почитан гост, при третата – член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко – дори да умрем.“
Купих тази книга заради прекрасната анотация и само заради това си обещах, че ще я дочета докрай. Да си призная, започнах да я чета с голяма доза скептицизъм. Историята на бившия алпинист Грег Мортенсън, който строи училища за момичета в Пакистан и Афганистан, ми звучеше като поредната мисионерска приказка за добрия американец, който ходи по света да насажда демокрация и феминизъм. За щастие се оказах излъгана и книгата наистина си струваше да се прочете до последната страница. Заслугата е на първо място на Дейвид Оливър Релин, съавтор на книгата и професионален писател с толкова образен език и стил, че още от първите страници имах чувството, че виждам прочетеното като на кино и почти ми ставаше студено от описанията на хималайски върхове, ледници и замръзнали скални масиви. В тази книга няма дистанция между автора и героя и няма неутралитет – дори за читателя е невъзможно да остане равнодушен пред непреклонната вяра на Грег в неговата мисия, но най-вече пред искрената почит, обич и подкрепа, която получава от хората, на които помага – едни от най-бедните и необразовани в тази част на света. С трогателна щедрост местното население споделя с чужденеца оскъдната храна, приютяват го в домовете си и го бранят буквално с живота си. Мислено и аз изпих своите три чаши чай, преосмисляйки предразсъдъците, шаблоните и дори враждебността, с които гледаме на тази част на света, свързвана главно с думи като „талибани“, „джихад“ и „шахиди“. В някакъв смисъл прочетеното прилича на книгите на афганистанския писател Халед Хосейни, който разказва за същите тези хора и техните проблеми, за мизерията, неравноправието, дребните радости, сплотените семейства и тежкия живот на жените… Но в „Три чаши чай“ освен всичко това има и нещо много важно и то е – надежда!
