Пристрастена съм към Мураками и причината е, че няма друг автор от Изтока, при когото двата свята да са така съчетани, че да звучат в перфектен синтез на храбро отчаяние и надежда, на разбиращо примирение и осъзнаване, че щастието е в подхвърлените ни моменти на спокойно ежедневие, съчетани с насладата от споделеността.
„Убийството на Командора“ е своеобразен реверанс към обичани от автора творци, причудлива съвременна интерпретация на техните световноизвестни, класически сюжети, пренесени в планините на Япония.
Да направиш избор, да успееш да понесеш последствията от него, без да затъваш в блатата на убийствените двойни метафори, простичката истина, от която твърде много сме се отдалечили, преследвайки привидно важни, но също толкова мимолетни цели – това е за мен основната идея на този роман, в който Мураками за пореден път ни въвлича в своя причудлив свят, където сам трябва да си направиш изводите, а не са ти дадени наготово, като лозунг от предизборна кампания или книга, обещаваща да те направи мъдър и успешен, като с вълшебна пръчка.
И музика, толкова много музика, че ти се приисква да отидеш на концерт или опера, да изровиш прашасалите плочи и да пуснеш стария грамофон, защото няма творба от японския автор, в която музиката да отсъства, да не е измежду действащите лица, подсилвайки внушенията. И когато се примириш със себе си и ограниченията си, светът става едно удобно за живеене място, в което може да обичаш, без да се гневиш.
Прочетете и откъс от романа
