Случайност е прочитането на книгата "Гьоц и Майер" на Давид Албахари, изваждаща чувствата от рутината на навиците ни, да съвпадне с честването на паметта на жертвите от концлагера в Белене и вълненията около възстановките.
Да, героят в този роман – застаряващ учител по литература, самотна, изсъхваща клонка от някога мощно дърво – в опита си да дари лица на загиналите си роднини, погубени в душегубката на изпълнителните воини от Третия райх Гьоц и Майер, води учениците си по пътя от лагера до мястото, където камионът изсипва товара си и труповете биват заравяни. Този "открит" урок сякаш спасява от забрава всички онези беззащитни деца, жени и старци, чиито имена събират прах из архивите, и само от родословното дърво, окаченото на стената на опитващия се да проумее случилото се, крещят имената си в сънищата му.[[more]]Не знам как се е почувствувал който и да било друг читател на този роман, но аз бях смазана, мислех за евентуалните си избори, вълнувах се за съдбата на домашния си любимец, разболях се. И нямам отговор. Не разбирам нито как е възможно да изпълниш такава задача, ако си Гьоц или Майер, нито дали децата наистина не са толкова крехки, че да ги въвличаме в историята със съпреживяване.
От друга страна, защитавайки ги от тези мрачни страници на историята, предпазваме ли ги от вероятността това да се случи с бащите им, с майките им, със самите тях?
