Романът "Дивите палми" на Уилям Фокнър за първи път е преведен у нас. Преводач е Елена Алексиева, издателството е "Лист", чиято продукция в тези две странни години започнах да следя с все по-нарастващ интерес. Добре е, че в този океан от "удобни", приведени във "вид удобен за логаритмуване", както обичам да се изразявам, четива с точно премерени дози клиширани емоции и фризирани, лексиконни емоции, няколко издателства предлагат на книжния ни пазар висока класа четива – и от преди, и от сега.

Фокнър е от тези автори, с които може и да не си съгласен, но няма как да не бъдеш повлечен от мощта на словото му, почти като героя от една от двете части на "Дивите палми", подвластен на неукротимата енергия, едва задържащ се в крехката си читателска лодчица. В този ред на мисли: предговорът обяснение от преводача, макар и логически разбираем, за мен си е емоционално неприемлив, подсказващ ми, откриващ чужди вълнения. И  колкото и да се опитваш да ги игнорираш, най-малко влизаш в процеса на четене в спор – диалог и с тях, и с автора.

А с автора има какво да се дискутира, и то не е по отношение на натурално политнекоректния език. Бога ми, би било безкрайно комично, ако той не беше такъв. Какъв Юг, каква Мисисипи, какъв Ню Орлианс от онова време щяхме да видим, ако героите мереха думите си и внимаваха в изказа си? Но да, това е една, всъщност две страхотни истории, почти антагонистични, но изцяло не мъжки, а мъжкарски, независимо от декларираното (уж) предимство и сила на жената в тях. Слети в един роман, те правят книга с класическа красота, величаво трагична и нелепо объркваща – като живота. 

Ето още 5 книги, които можете да прочетете