На 17 май излезе от печат първо българско издание на „Конференцията на животните” (изд. Colibri) от един от най-проницателните и най-популярни детски писатели – Ерих Кестнер! Илюстрациите (почти толкова известни, колкото и самата история) са дело на талантливия художник и любимец на децата от цял свят Валтер Трир.

„Конференцията на животните” е преведена от Жанина Драгостинова и е написана през 1949 г., непосредствено след Втората световна война, но и днес тя звучи като страстен апел за правата на децата, срещу насилието, глупостта и политическото невежество.

***

"В един прекрасен ден животните се почувстваха тъпо. Лъвът Алоис, който както винаги в петък отиде на среща с Оскар, слона, и с Леополд, жирафа, за да пийнат по чашка край езерото Чад в Северна Африка, каза, тръскайки боядисаната си грива:

– О, тези хора! Ако не бях такъв блондин, на секундата щях да почернея от яд!

Оскар, слонът, се извърна изпод вдигнатия хобот, с който допреди малко като с хладък душ беше пръскал прашния си гръб, протегна се мързеливо и избоботи с дълбокия си бас нещо, което другите двама не разбраха.

Жирафът Леополд стоеше с потопени във водата крака и пиеше на малки бързи глътки. После рече:

– Ужасни хора! А пък биха могли така хубаво да си живеят! Гмуркат се като риби, бягат като нас, носят се по водата като патици, катерят се като диви кози, летят като орлите – и за какво използват всичките си способности?

– За войни! – изръмжа лъвът Алоис. – За да правят войни. И революции. И стачки. И повсеместен глад. И нови болести. Ако не бях такъв блондин, на секундата щях…

– …да почернееш от яд – довърши изречението жирафът, който отдавна знаеше наизуст думите на животните от пустинята.

– Жал ми е за децата им – обади се слонът Оскар и пусна надолу ушите си. – Толкова мили деца! А всеки път трябва да участват във войните, революциите и стачките, като на всичкото отгоре възрастните твърдят: били направили всичко това само за да могат един ден децата да живеят по-добре. Какво нахалство, нали?

– Един братовчед на жена ми – почна да разказва Алоис – по време на последната световна война имал ангажимент в голям цирк в Германия. В номер с балансиране и скачане през обръчи. Хасдрубал, страшилището на пустинята, е артистичният му псевдоним. При масивна въздушна атака палатката изгоряла, а животните хукнали…

– Горките деца! – избоботи големият слон.

– Целият град бил обхванат от пламъци, животните и хората крещели – продължи лъвът, – а горещият вятър опърлил гривата на Хасдрубал, братовчеда на жена ми, и оттогава носи перука. – Алоис гневно удари с опашката си по пясъка на Сахара. – Тези глупаци! – извика той. – Непрекъснато предизвикват войни и след като разрушат всичко, почват да си скубят косите! Ако не бях такъв блондин…

– Добре... – прекъсна го жирафът. – Но ругатните не помагат. Нужни са действия!

– Да! – извика силно Оскар, слонът. – Най-вече заради децата, които те имат – но какви действия?

Тъй като не им хрумна нищо, те се заклатушкаха мрачни към домовете си.

Когато Оскар се прибра вкъщи, децата слончета не искаха да си лягат и най-малкото помоли:

– Прочети ни, моля те, нещо!

Бащата хвана списанието „Нова Сахара“ и зачете на висок глас: „Четири години след края на войната все още в Европа има хиляди деца, които не знаят къде са родителите им, и безброй родители, които…“.

– Стига, Оскар! – каза жена му. – Това не е за малки слончета!

Има още...