ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Вълшебната флейта

Вълшебната флейта

"Текстът е на Юлия Спиридонова, по-известна като Юлка, която е най-обичаната българска детска авторка. След дълги преговори с най-различни художници стигнахме до извода, че трябва да се спрем на Пенко Гелев, защото той е най-широко форматен и най-синкретичен от всички, тъй като се занимава и с илюстрации, и с комикси, и с анимация, и с продуциране. Смятаме, че той е на изключително високо световно ниво. Той вече спечели две международни награди за илюстрациите си в книгата.  Сега, тепърва продължава книгата да участва на най-различни форуми и вече имаме голям интерес от едно чуждо издателство."

Ина Кънчева в Момичетата от града

 

Дъждовните капки ритмично потропваха по прозореца. Обикновено Филип откриваше музика във всеки звук, но днес това го дразнеше. Нямаше ли този дъжд най-после да спре?
Момчето опря чело на хладното стъкло. Лицето му гореше.

– Сигурно пак се разболявам – прошепна той.

– Сигурно пак се преструваш на болен – измърмори Ники зад него.

Филип не отвърна нищо, знаеше, че няма смисъл да спори със сестра си. Така или иначе, Ники винаги печелеше.

Момчето продължи да се взира навън. Той видя как баща им излиза от Операта и тичешком преминава през площада. Когато наближи фонтана, струите изригнаха и разкъсаха плътната дъждовна завеса. Разноцветните чадъри на минувачите заприличаха на екзотични цветя, които обградиха баща им и той изчезна в тълпата.

Филип се обърна към Ники. Тя съсредоточено играеше на някаква електронна игра. Както винаги, Ники се правеше, че й е все едно, но брат не й вярваше да е така. Казват, че близнаците имат специална връзка – например умеят да четат мислите си. Може би това се отнася дори до онези близнаци, които никак, ама никак не си приличат.

– Може ли точно сега да ми падне батерията! – избухна Ники и хвърли играта. После скочи от стола и започна да рови в раницата си. – На всичкото отгоре съм си забравила и телефона!

Ники отново се тръсна на едно от креслата. Старинният виенски стол жалостиво изскърца. Филип й подаде своя телефон.

– Вземи моя, преди да си строшила нещо.


Ники го грабна и потъна в поредната глупава игричка. Този път трябваше да цели разни неща с торти, за което очевидно се искаше пълна концентрация.

Филип отново се приближи до прозореца. От кабинета на дядо им се откриваше невероятна гледка. Имаше си своите предимства да си директор на Операта, макар че Филип, честно казано, не можеше да се сети за нищо друго освен за гледката. Само при мисълта, че задължително трябва да присъства на всяко представление, дори на репетициите... Не, благодаря.

Дядо им нахлу в кабинета, както винаги, в чудесно настроение. Тананикаше си нещо, сто процента беше ария от някоя опера, какво друго?

– Тук ли сте вече? Мислех, че ще дойдете по-късно.

– Татко имаше важна среща – измърмори Ники, без да престава да хвърля прасета.

Татко им знаеше, че колкото и рано да се отбие в Операта, дядото вече щеше да е там.

– Мама замина рано сутринта, още с първия полет – добави Филип.

Когато нямаше кой да остане с близнаците, родителите им ги водеха в Операта. Другите деца ходеха на занималня, а близнаците – на опера. Нече за толкова време я бяха заобичали. Нямаха друг избор, пък и понякога в Операта можеше да бъде доста приятно – стига да не те карат да присъстваш на репетициите...

Дядо им погледна големия календар над писалището си.

– Защо днес не е учебен ден?

– Учебен е – увери го Филип.

Ники хвърли още една торта.

– Изключиха ме за една седмица.

– Защо?

– Заради сбиване.

– Третото от началото на учебната година – каза Филип сякаш на себе си.

– Сбиване? Ники! – дядо им сякаш не можеше да повярва на ушите си. – Ами Филип? И той ли участва?

– Ами! Ще участва...

Ники погледна нежното лице на брат си. Филип се изчерви.

– Защо тогава и Филип не е на училище? – попита дядо им.

– Напусна с мен. От солидарност – отвърна Ники и се изплези.

– Това да ти е за последен път – предупреди я Филип.

Дядо им се разсмя, но се опита да се престори, че кашля. Не се получи.

– А сте вече на единайсет – каза той с укор.

– Сбиването стана в петък – оправда се Ники. – Тогава още бяхме на десет.

– Тоест, от вчера – край. Никакви сбивания, отстранявания от училище и прочие? – дядо им звучеше заинтригуван.

Ники измънка нещо, което много приличаше на закана. Филип и дядо му се спогледаха с усмивка – Ники си беше Ники, какво да я правиш.

– Е, как мина празненството вчера? – попита дядо им и седна зад писалището.

Това беше последното нещо, което близнаците искаха да обсъждат сега. Всъщност самото празненство беше чудесно. Жалко, че дядо им не можа да дойде. И подаръците бяха страхотни (може би защото техните ги бяха купили преди случилото се в училище). Само че, след като всичко приключи, малко след като си замина и последното дете, родителите им се скараха ужасно, наистина ужасно. Напоследък се караха непрекъснато. Можеха поне на рождения им ден да запазят някакво приличие, но те – не!

– Ще се разведат, това е – вдигна рамене Ники.

– Няма! – изкрещя Филип.

– Няма – друг път. Крайно време е да го приемеш.

– Глупачка!

– Наивник.

– Достатъчно.

Дядо им се разкашля пак, но в кашлицата му вече не се долавяше никакъв смях.

– Вчера ви казах, че имам нещо за вас. Но не уточних какво. Мисля, че вече мога да ви разкрия тайната. Филип и Ники се спогледаха. Дядо им май все още ги смяташе за бебета. Крайно време беше да разбере, че вече са на единайсет, почти тийнейджъри! Бяха се разделили с всички бебешки илюзии – например с онази, че родителите трябва да се обичат и да живеят заедно. Кой би се надявал на това, при условие че родителите на повечето деца от класа вече бяха разделени?

– Дядо, стига – помоли Ники. – Сега пък някаква тайна...

– Не „някаква тайна“, а тайната на сребърната кутия – тържествено каза дядо им.

Ники веднага изключи игричката, а Филип с един скок се озова до писалището. Там, както винаги, стоеше кутията – доста голямо сандъче от много тъмно дърво, обковано със сребро. Сребърната кутия омагьоса близнаците в мига, в който я зърнаха за първи път. Тя определено беше най-красивото нещо на света. Среброто изписваше върху блестящата повърхност непознати символи, рисуваше невиждани миниатюрни създания и растения.

Когато Филип и Ники разглеждаха кутията съвсем отблизо, им се струваше, че фигурките се движат под звуците на едва доловима нежна мелодия. Е, Филип чуваше мелодията. Ники не чуваше нищо. Цяла вечност двамата бяха молили дядо си да им покаже какво има в сребърната кутия.

– Първо трябва да пораснете – отговаряше винаги той. – Тогава ще я отворим заедно.

Когато пораснат? Та това щеше да отнеме векове!

– Сериозно ли смяташ да я отвориш? – не вярваше Ники.

Дядо им кимна. После извади тумбестия часовник от малкото джобче на жилетката си. На тънката верижка се поклащаха два миниатюрни печата, съвсем мъничка лупа, зарче и дори златна свирка.

– Не свирка, а флейта – поправяше ги всеки път дядото, но кой ти обръща внимание на такива дреболии?

На верижката висеше и ключ, което близнаците не смятаха за важно – вероятно беше от катинар за куфар. Дядо им откачи точно това ключе. Прокара пръсти по капака на кутията, откъдето надигна глава малка розова пъпка. Старите, покрити с кафяви петна ръце, се задържаха над нея. Веднъж Ники бе казала, че ръцете на дядо са изрисувани с безброй малки луни и слънца.

Розовата пъпка започна да расте, а когато ръцете му се разтвориха, розата разцъфтя. Ники полугласно преброи двадесет и две сребърни листа. В стаята се разнесе леко благоухание. Филип въздъхна шумно, а Ники извика:

-          Дядо, как направи този фокус?!

Дядо им се усмихна, после мушна ключето в розата и щрак! – капакът се отвори. В кабинета зазвуча мелодията, която Филип бе долавял понякога – вълшебна, чудно хубава музика! Близнаците боязливо надникнаха в кутията.

– Пълна е със звънчета! – извика Ники.

Кутията, облицована в тъмночервено кадифе, наистина беше пълна със звънчета – златни, сребърни, медни, кристални и дори дървени камбанки с различна големина.

– Къде са закачени? – попита Ники.

– Никъде – отвърна дядо им.

Звънчетата се поклащаха във въздуха – всяко на различна височина, и звъняха с ясните си гласчета.

– Кутията наистина пее, Фили!

Филип мразеше да го наричат Фили, но беше твърде опиянен от мелодията, за да спори. Искаше му се музиката никога да не спира.

– Никога – прошепна той.

Като че ли и Ники изпитваше същото. Тя затвори очи и се облегна на писалището.

– Така мисля най-добре. И чувам най-добре – обясни тя.

Филип и дядото размениха учудени погледи над главата й. За първи път Ники харесваше музика, различна от любимия й тежък рок. Дали наистина близнаците имаха специална връзка, или Ники по пътя на логиката се досети какво става зад гърба й?

– Какво? – ядоса се тя, все така със затворени очи. – Мога да харесвам и други стилове, нали?

Филип се разсмя, но когато видя, че дядо му внимателно пъхна ръка в кутията, стана сериозен.

– За Филип – изрече старият човек и в дланта му скочи мъничко златно звънче.

Дядото го подаде на Филип, момчето боязливо протегна ръка и звънчето се сгуши в нея като живо.

– За Ники – каза дядото и кутията му подари голяма сребриста камбанка.

– Мога да задържа тази камбанка, така ли? – не вярваше Ники.

Дядо им кимна. Кутията бавно се затвори и дивните звуци постепенно замряха. Розата свенливо притвори всичките си двадесет и две листенца, но ароматът й остана да се носи в кабинета дълго след това.

Ники разлюля камбанката си.

– Не звъни – разочарова се тя.

– Звъни, звъни, но сама решава кога и защо да го прави – обясни дядо им.

Ники продължаваше да люлее звънчето.

– Нищо не разбирам. Как става така? Защо? Какви са тези фокуси?

– Това не са фокуси, Ники. Това е вълшебство – каза Филип.

От неговото звънче извираше светлина. Приличаше на огнено пламъче, но не издаваше звук, въпреки че малкото му езиче не спираше да трепти.

– Как може да си толкова наивен! – ядоса се Ники.

Филип понечи да й отговори, но преди спорът да избухне, дядо им ги прекъсна:

– Искате ли да разберете откъде имам тази кутия?

Близнаците се спогледаха.

– И още как! – извика Ники и пак се метна на стола си.

„Ако столът беше живо същество, сигурно щеше да избяга с писъци“ – помисли си Филип. Близнаците загледаха дядо си в очакване.

Навън дъждът се засили, затропа по стъклата, като че ли искаше позволение да влезе. В кабинета стана съвсем тъмно. Сякаш не бе ранна утрин.

Сякаш пристигаше нощта.