"Яж, моли се и обичай" на Елизабет Гилбърт

Италия

или „Кажи го, както го ядеш“ или трийсет и шест истории за стремежа към удоволствието

Искам Джовани да ме целуне.

Но това е ужасна идея по много причини. Първо, Джовани е с десет години по-млад от мен и — като повечето италианци на двайсет и няколко години — още живее с майка си. Дори само тези факти го правят малко вероятен любовен партньор за мен, като се има предвид, че аз съм типична американка на около трийсет и пет години, която току-що е преминала през несполучлив брак и опустошителен безкраен развод, последван незабавно от страстна любовна история с отвратително болезнен край. След толкова много поредни загуби станах тъжна и ранима и около седем хиляди годишна. По принцип не бих натрапила своята жалка, съсипана, застаряваща личност на прекрасния и неопетнен Джовани. Да не говорим, че най-сетне стигнах възрастта, когато жената почва да се пита наистина ли най-мъдрият начин да преодолее загубата на един красив тъмноок млад мъж е веднага да покани друг такъв в леглото си. Ето защо бях самотна толкова месеци. Ето защо всъщност реших да прекарам цялата година във въздържание.

Тук схватливият наблюдател може да се поинтересува: „Тогава защо дойде в Италия?“

На което мога да отговоря само: „Чудесен въпрос“, особено когато гледам през масата красивия Джовани.

Джовани е моят партньор в езиков тандем. Звучи като намек, но за съжаление не е. Означава единствено, че се срещаме няколко вечери седмично тук, в Рим, за да може всеки да упражнява езика на другия. Първо говорим на италиански и той е търпелив с мен; после говорим на английски и аз съм търпелива с него. Открих Джовани няколко седмици след като пристигнах в Рим благодарение на голямото интернет кафе на „Пиаца Барбарини“, от другата страна на улицата срещу фонтана със скулптурата на онзи секси тритон, който надува своята раковина. Той (Джовани, не тритонът) беше залепил съобщение на дъската за обяви, че италианец търси някой с майчин език английски, за да се упражнява в разговор. Точно до неговата обява имаше друго съобщение със същата молба — дума по дума, дори с еднакъв шрифт. Единствената разлика беше в информацията за контакт. На едната обява имаше имейл на някой си Джовани, а другата представяше някой си Дарио. Но дори домашният телефонен номер беше един и същ.

Използвах силната си интуиция и пратих имейл на двамата едновременно, като попитах на италиански: „Да не би да сте братя?“

Джовани беше този, който написа следното много provocativo съобщение: „Още по-хубаво е — близнаци сме!“

Да, много по-хубаво. Оказаха се високи, мургави и красиви, еднояйчни двайсет и пет годишни близнаци, с онези огромни, кафяви и влажни италиански очи, които просто ми късат сърцето. След като лично се срещнах с момчетата, се зачудих дали да не коригирам някак решението си за въздържание през тази година. Например да спазвам абсолютно въздържание, но по изключение да задържа двойка красиви двайсет и пет годишни италианци близнаци като любовници. Което леко напомняше на моя приятелка — вегетарианка с едно изключение, бекона, — но все пак… Вече съчинявах писмото си до „Пентхаус“:

Запалените свещи в римското кафене разпиляваха потрепващи сенки и беше невъзможно да разбера чии ръце ме гале…

---

Но не.

Не и не.

Пресякох фантазията по средата на думата. Моментът не беше подходящ да търся любовна история и несъмнено (както след деня идва нощта) да усложнявам допълнително вече объркания си живот. Време беше да потърся лек и спокойствие, които осигурява само уединението.

Както и да е, сега, в средата на ноември, двамата със срамежливия и усърден Джовани вече сме добри приятели. А Дарио — по-шумният и весел от двамата братя — запознах със своята очарователна приятелка Софи от Швеция и те, общо взето, споделят вечерите си в Рим като друг вид тандем. Но аз и Джовани само си говорим. Е, ядем и си говорим. Вече сме прекарали доста приятни седмици в ядене и говорене — споделяме ту някоя пица, ту поправка в граматиката. И тази вечер не беше изключение. Чудесно се забавлявахме с нови идиоми и с прясна моцарела.

Сега е полунощ, има мъгла и Джовани ме изпраща до апартамента ми по тесните улички на Рим, които така се вият около древните сгради, сякаш заблатени реки пълзят покрай сенчестите коренища на кипариси. Вече сме пред вратата ми. Заставаме един срещу друг. Той нежно ме прегръща. Това е напредък; първите няколко седмици само протягаше ръка за поздрав. Мисля, че ако остана в Италия още три години, той може дори да се напие и да ме целуне. От друга страна, може просто да ме целуне веднага, тази вечер, точно тук до вратата ми… още има шанс… Искам да кажа, телата ни са притиснати едно към друго под лунната светлина… и естествено, ще е ужасна грешка… но все пак има такава чудесна вероятност да го направи точно сега… просто да се наведе… и… и…

Не.

Отдръпва се от прегръдката.

— Лека нощ, скъпа моя Лиз — казва той.

— Buona notte, caro mio — отвръщам аз.

Изкачвам стълбите до апартамента си на четвъртия етаж съвсем сама. Влизам в миниатюрното си ателие съвсем сама. Затварям вратата след себе си. Още една самотна вечер в Рим. Очаква ме поредната дълга нощ, през която в леглото ми няма да има никой и нищо, освен купчина италиански разговорници и речници.

Сама съм, съвсем сама, напълно сама.

Проумявам този факт, оставям чантата си, падам на колене и притискам челото си в пода. Ето, отправям към вселената пламенна молитва за благодарност.

Първо на английски.

После на италиански.

И после — просто за да ме разберат по-добре — на санскрит.