Неделен книжен клуб

За книгите и удоволствието от "бавното живеене"

Концепцията за "бавно живеене"

На днешния 23 април  Световен ден на книгите и авторското право, ви срещаме със Светлозар Желев и неговата първа книга „За бавното живеене и насладата от живота“. И тъй като раждането на всяка нова книга е едно малко чудо, нека заедно съпреживеем радостта на Светльо и да пожелаем попътен вятър и много читатели на този уникален сборник с истории.

За Светлозар Желев концепцията за „бавно живеене“ не е поза, а въпрос на лична скорост, споделена философия на живот. Тя влиза в рубриката „преживяно“, но стандартната й форма носи сегашно глаголно време. Ако си подчинил целия си живот на книгите, няма как да е иначе. Те са като любима жена, която, за да се разкрие истински пред теб, трябва бавно да я разлистиш, нежно да я докосваш, да имаш търпение, за да я разбереш.

Светлозар Желев едва ли се нуждае от представяне. Книгите са негова съдба, а преди 22 години се превръщат в негова професия. Работил е като книжар, редактор и издател. Бил е радиоводещ, телевизионен водещ и редактор на предаване за книги по БНТ, главен редактор на GRANTA, редактор на секция „Литература“ в „АРТизанин“. Директор е на Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК, преподава в СУ.

Светлозар Желев е сред щастливците, които след хиляди прочетени книги, даде живот на своя, даде й името си и бащински обеща да проправи пътя й към света. „За бавното живеене и насладата от живота“ е многолика колекция от истории, подписани от 22 личности  – умни, талантливи, обичащи. Личи си, че Светльо е горд с нея и е завладян от емоция – чухме се точно в момента, в който за пръв път я докосваше, топла-топла от печатницата. „Красива е“, чухме го да казва с нескрита радост. Въпреки че се е родила по време на епидемия, че ще й е по-трудно от обичайното да достигне до читателите си. Светльо обаче е оптимист и вярва, че тя ще се справи. Не само защото

посланието й за хармония и спокойствие трябва да достигне до повече хора точно сега,

но и защото всяка нова книга е знак към издателите да не се предават, да продължават да повдигат духа на хората, да ги изкушават с изкуство.

С авторите в сборника Желев се е срещал през годините и тези срещи са оставили своя отпечатък в сърцето му. Ако нещо обединява историите, това е вкусът към живота, или изкуството да се наслаждават истински, пълнокръвно и докрай на съприкосновението си с любими хора и занимания. Със свои текстове в сборника присъстват: Радослав Бимбалов, Христо Блажев, Роси Георгиева, Георги Господинов, Дамян Дамянов, Любен Дилов-син, Иво Иванов, Капка Касабова, Марина Кузманова – Мамма, Димитър Павлов, Александрина Пендачанска, Веселин Савов, Ирина Тенчева, Георги Тошев, Гергана Турийска, Петя Щифлер, Неделя Щонова, Ивайло Александров, Адриана Гюзелева, Биляна Димова, Бела Чолакова.

Има още...


"В тази книга има много от мен – текстове, които съм писал през годините, мисли, които съм споделял. Има интервюта, в които казвам какво ме вълнува. Има текстове от мои приятели, които специално поканих да се включат в това пътешествие. Много от тях познавате в различните им битности, други пък вероятно ще чуете и прочетете за първи път, но от всеки един има много какво да научим. Те имаха пълната свобода на изразяване, сами да изберат формата, стила, жанра, езика, с които да споделят нещо от себе си. Най-важното от всичко е тяхната неподправена искреност", споделя Светлозар Желев.

Предлагаме ви откъс от книгата, в който Светлозар Желев и писателят Георги Господинов описват феномена на бавното живеене и удоволствието от него. Едно мислено пътуване, осмислено от литературата.

Светлозар Желев – „За бавното живеене и насладата от живота“

„Бих искал да мога да напиша стихотворение. За небето над Тасос, за изгорената земя, за морето, което говори на толкова езици, за терасата на таверната на Тасо и самия Тасо, за танците до 3 часа, за светлините на лодката в нощта, за колумбиеца Тил, полугъркинята Кейси, албанеца Яни, киприотката Йоана, американеца Кристофър, турчина Сердар, роден в Босна, за рибаря Стаматис, за текста, който прочете първата вечер на литературния фестивал Натали, за поезията на Янис Рицос, за разговорите за Кавафис, Сеферис и Елитис, за светлината на Егея, за цикадите, за трите плажа на Алики, за каменните улички и покриви на Теологос, за сервитьора Димитри, за отнесената усмивка на Анабел, за мъдростта на Кирил, за безкрайната финост на Елизабет, за приятеля Джеръми, за дъжда, слънцето и вятъра. Но нека оставя това на времето. Просто ми липсват.”

Георги Господинов: три приписки върху бавното и едно стихотворение

Възхвалата на бавното е и възхвала на разказването и литературата. Литературата е бавна медия и това, парадоксално, е нейното предимство тъкмо в бързи и повърхностни времена. Смисълът, който произвежда литературата, се разгъва бавно, но трае дълго. Бавното трае дълго.

Има още...


Има една притча, която обичам и която, струва ми се, дължим на Борхес – за бедуините, които, като минават през пустинята, спират за почивка доста по-често, отколкото е необходимо. Когато ги попиташ защо, отговорът им е – за да дадем време на душите си да ни настигнат. Ако бедуините, които прекосяват с дни и седмици пясъците, трябва да спрат, то какво остава за нас, прелитащите за часове между континенти. Представям си как душите ни се лутат, объркани като диви гъски, из въздушните коридори сред пронизителното пищене на самолети. Или ги виждам да стоят на някой терминал, забравили откъде идват и закъде летят.

***

Душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история, ние всъщност спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно време. Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена, е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни. Да забавяш и отлагаш края посредством разказване на истории – също. Спомнете си само Шехерезада, която с всяка разказана история отлага ден след ден смъртта.

Какво би било, ако имаме една огромна тетрадка, в която записваме буквално всяка секунда от изтичащото време на света? Веднъж опитах да направя този експеримент в рамките само на един ден, дори само на час. Исках поне за малко да постигна този непостижим, както се оказа, синхрон между писане и изтичащо време. Да карам с неговата скорост. Тогава то – спрямо мен – би останало неподвижно. Както ако два влака се движат успоредно с еднаква скорост, те би следвало да са в покой един спрямо друг. Поне това знаех от физиката и Айнщайн.

Взех листове, няколко химикалки, сложих часовник пред себе си и започнах. Сведох цялата задача до минимум. Един час в тясното пространство на собствената ми стая, до леко открехнатия прозорец. Часът, нарочно избран, е 3 следобед, най-мъртвото време, часът на Христовата смърт.

***

На втората минута разбрах каква измама е, че можеш да запишеш дори стотна от нещата, които се случват. Особено ако искаш да бъдеш прецизен и детайлен, нищо да не пропускаш. Ще си принуден да изписваш непрекъснато едно и също изречение. Сега пиша в дневника си. Сега пиша в дневника си... Сега... Но още на думата „сега“ сега-то ще е отминало. Светлината се е променила, вятърът отвън е стихнал или се е усилил. В главата ти гъмжи от недовършени изречения. Стотици мускули са се съкратили в тази секунда, милиони нервни синапси са препратили сигнали, всичко в това нищонеслучване кипи от живот, който ще остане неописан.

Затова, струва ми се, са измислени литературата, разказването на истории. За да забавят един живот, който изтича неудържимо. Или както отговаря например Гюнтер Грас на въпроса защо пише: пиша срещу изтичащото време.

Не можем да регистрираме изтичането на времето във всичките му измерения, но можем да се опитаме да го забавим, вкарвайки го в истории. Можем да го умножаваме и да отлагаме края. Тъкмо личните ни истории, както казваше Гаустин, са единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме за малко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края.

Има още...


Като споменаваме Гаустин, нека припомня една стара идея за забавяне и удължаване, взета директно от някогашната ни кореспонденция с него. … Целият проблем според мен идва оттам, че сме научени да мерим живота си в години. Струва ми се прекалено едро и разсипническо. Получава се някакво обидно малко число, 70 – 80 в добрия случай. Ако живеехме в дни, в нощи, в часове и минути, щяхме да наброим много повече време. Искам да кажа, че меренето в години е твърде голяма кошница за нас. Всичко се изсулва през дупките ѝ. Тук е и моето скромно предложение – да минем към по-малките кошнички на дните, ако трябва, и към още по-малките на часовете и минутите. И тогава ще сме живели в числа, многократно по-достойни за един човешки живот. А когато това дърто сметало – смъртта, се дотътри, защото него с числа трудно би го заблудил, ние няма да се дърпаме, нито да се пазарим. Ще си отидем спокойни като кораби, пълни догоре с жито…

Предполагам, че тук Гаустин е повлиян от апорията на Зенон със стрелата. Ако разделим полета на една стрела на безкрайно малки моменти, ще видим, че във всеки един от тях стрелата е в покой. Сборът от тези моменти в покой, сбор от нули, ще ни покаже, че тя през цялото време всъщност виси във въздуха. Въпросът е можем ли да спрем по същия начин стрелата на времето, разделяйки го на по-малки дни, години, часове, минути. И дали, като мерим, броим и именуваме тези атоми лично време, забавяме.

Или времето е по-скоро нещо органично, с корени, листа и плодове, което расте в нас, зрее и има свой естествен край.

Много бавен страх

Чети бавно!

Тъй бавен, както си тече водата

привечер в топлите домати,

в къртичините спира, чезне,

утолява ги и тръгва пак.

Тъй бавен, както дядо ми се връща

от бостана и остарява за минута,

докато слиза от магарето.

Тъй бавен, както после реже диня,

подрязва дълго резена, раздава,

набожда с ножката последния.

Тъй бавен, както аз, нагълтал семка,

започвам да усещам бавно, с ужас

как семката се хваща в мен,

дълбае някъде в стомаха ниско

(стомахът ми е орех, тъй съм кльощав),

расте, филизи пуска, зреят дини –

смърт нелепа...

Едрее този страх, пълзи, пропуква,

но има свой естествен край –

зад къщи, в репея.

 

Три начина да си създадем празник за душата