ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

За книгите и удоволствието от "бавното живеене"

Има една притча, която обичам и която, струва ми се, дължим на Борхес – за бедуините, които, като минават през пустинята, спират за почивка доста по-често, отколкото е необходимо. Когато ги попиташ защо, отговорът им е – за да дадем време на душите си да ни настигнат. Ако бедуините, които прекосяват с дни и седмици пясъците, трябва да спрат, то какво остава за нас, прелитащите за часове между континенти. Представям си как душите ни се лутат, объркани като диви гъски, из въздушните коридори сред пронизителното пищене на самолети. Или ги виждам да стоят на някой терминал, забравили откъде идват и закъде летят.

***


И
ОТ ГРАДА
18 авг 2022 | Общество

И "Продължаваме промяната" отиват самостоятелно на изборите

„Продължаваме промяната“ ще се яви самостоятелно на изборите на 2 октомври, съобщиха от пресцентъра на партията....

Душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история, ние всъщност спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно време. Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена, е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни. Да забавяш и отлагаш края посредством разказване на истории – също. Спомнете си само Шехерезада, която с всяка разказана история отлага ден след ден смъртта.

Какво би било, ако имаме една огромна тетрадка, в която записваме буквално всяка секунда от изтичащото време на света? Веднъж опитах да направя този експеримент в рамките само на един ден, дори само на час. Исках поне за малко да постигна този непостижим, както се оказа, синхрон между писане и изтичащо време. Да карам с неговата скорост. Тогава то – спрямо мен – би останало неподвижно. Както ако два влака се движат успоредно с еднаква скорост, те би следвало да са в покой един спрямо друг. Поне това знаех от физиката и Айнщайн.

Взех листове, няколко химикалки, сложих часовник пред себе си и започнах. Сведох цялата задача до минимум. Един час в тясното пространство на собствената ми стая, до леко открехнатия прозорец. Часът, нарочно избран, е 3 следобед, най-мъртвото време, часът на Христовата смърт.

***

На втората минута разбрах каква измама е, че можеш да запишеш дори стотна от нещата, които се случват. Особено ако искаш да бъдеш прецизен и детайлен, нищо да не пропускаш. Ще си принуден да изписваш непрекъснато едно и също изречение. Сега пиша в дневника си. Сега пиша в дневника си... Сега... Но още на думата „сега“ сега-то ще е отминало. Светлината се е променила, вятърът отвън е стихнал или се е усилил. В главата ти гъмжи от недовършени изречения. Стотици мускули са се съкратили в тази секунда, милиони нервни синапси са препратили сигнали, всичко в това нищонеслучване кипи от живот, който ще остане неописан.

Затова, струва ми се, са измислени литературата, разказването на истории. За да забавят един живот, който изтича неудържимо. Или както отговаря например Гюнтер Грас на въпроса защо пише: пиша срещу изтичащото време.

Не можем да регистрираме изтичането на времето във всичките му измерения, но можем да се опитаме да го забавим, вкарвайки го в истории. Можем да го умножаваме и да отлагаме края. Тъкмо личните ни истории, както казваше Гаустин, са единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме за малко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края.

Има още...

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...