Като споменаваме Гаустин, нека припомня една стара идея за забавяне и удължаване, взета директно от някогашната ни кореспонденция с него. … Целият проблем според мен идва оттам, че сме научени да мерим живота си в години. Струва ми се прекалено едро и разсипническо. Получава се някакво обидно малко число, 70 – 80 в добрия случай. Ако живеехме в дни, в нощи, в часове и минути, щяхме да наброим много повече време. Искам да кажа, че меренето в години е твърде голяма кошница за нас. Всичко се изсулва през дупките ѝ. Тук е и моето скромно предложение – да минем към по-малките кошнички на дните, ако трябва, и към още по-малките на часовете и минутите. И тогава ще сме живели в числа, многократно по-достойни за един човешки живот. А когато това дърто сметало – смъртта, се дотътри, защото него с числа трудно би го заблудил, ние няма да се дърпаме, нито да се пазарим. Ще си отидем спокойни като кораби, пълни догоре с жито…
Предполагам, че тук Гаустин е повлиян от апорията на Зенон със стрелата. Ако разделим полета на една стрела на безкрайно малки моменти, ще видим, че във всеки един от тях стрелата е в покой. Сборът от тези моменти в покой, сбор от нули, ще ни покаже, че тя през цялото време всъщност виси във въздуха. Въпросът е можем ли да спрем по същия начин стрелата на времето, разделяйки го на по-малки дни, години, часове, минути. И дали, като мерим, броим и именуваме тези атоми лично време, забавяме.
Или времето е по-скоро нещо органично, с корени, листа и плодове, което расте в нас, зрее и има свой естествен край.
Много бавен страх
Чети бавно!
Тъй бавен, както си тече водата
привечер в топлите домати,
в къртичините спира, чезне,
утолява ги и тръгва пак.
Тъй бавен, както дядо ми се връща
от бостана и остарява за минута,
докато слиза от магарето.
Тъй бавен, както после реже диня,
подрязва дълго резена, раздава,
набожда с ножката последния.
Тъй бавен, както аз, нагълтал семка,
започвам да усещам бавно, с ужас
как семката се хваща в мен,
дълбае някъде в стомаха ниско
(стомахът ми е орех, тъй съм кльощав),
расте, филизи пуска, зреят дини –
смърт нелепа...
Едрее този страх, пълзи, пропуква,
но има свой естествен край –
зад къщи, в репея.
Три начина да си създадем празник за душата
Аглика Георгиева
Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...