За "Сянката на вятъра" и сянката на Сафон

Ужасно увлекателна книга. И като казвам „ужасно”, имам предвид точно това  - няма начин да си легнеш рано. Но пък в същото време цял ден си мислиш радостно, че вечерта те чака едно много интересно четиво. Забавно. С чувство за хумор. Романтично.
Видях името на Карлос Луис Сафон, четейки рецензиите за един друг испански автор, за когото писах неотдавна. Именно Феликс Палма беше наречен „новият Сафон” и аз, разбира се, побързах да проверя кой е истинският. Ами, сравнението с Феликс Палма е твърде преувеличено.  Сафон е много по-добър. А и първата част от замислената тетралогия – „Сянката на вятъра” – е повече от добра, и като текст, и като интрига. Отдавна не бях попадала на толкова интересна книга, колкото и клиширано да звучи това...Единственото, с което изданието на Палма превъзхожда това на Сафон, е корицата, но това е друга тема. 
„Сянката на вятъра” е книга, в която се разказва за една друга книга. За нейния най-голям почитател, за нейния автор, за неговите приятели, за неговата любима, на неговото семейство и това е само част от сюжетната картинка. Действието се развива в следвоенна Барселона, но така казано, изобщо не става ясно, че градът и духът на фашисткия режим са удивително живи и сами по себе се превръщат в герои на романа. Това не на последно място е книга за голямата, идеализирана любов, за която знаем, че не съществува, но в която все пак вярваме.  Старомодно, но ужасно приятно!