ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

За учителите, учениците и образованието

За учителите, учениците и образованието

Снимка: Polina Zimmerman from Pexels

Тази история е за един учител, който има не малка роля в процеса на формирането ми като човека, който съм днес, а мога да кажа и на много други. Харесвам думата учител повече от преподавател. За мен това не са синоними, защото има разлика между това да научиш някой на нещо и това да му преподадеш нещо. Два са определящите фактора за мисленето и възпитанието на един човек – семейната среда и училището. Истината е, че училището е доминиращо при изграждането на характера, начина на мислене и стремежа към знания.

Тази година моят клас от гимназията празнува 25 години от завършването. На събирането на класа, класният ни ръководител - г-н Георги Радев, ни подари книгата си „Ученици, учители и други животни“, в която и ние бяхме намерили своето място. Препоръчвам книгата на всеки един. Тази малка по обем, но не и по съдържание, книжка е събрала комично-тъжни истории, пречупени през погледа на един учител на няколко поколения във времената на демокрация и реална оценка на състоянието на образователната ни система и ширещата се административна импотентност и комплексарщина.

Бяхме група от умни деца с разностранни интереси, събрани от различни училища в експериментална паралелка за изучаване на чужди езици и мениджмънт. Завършихме с двама пълни отличници, а средният успех на класа беше доста висок и за онези времена това значеше нещо. Никой не подаряваше оценки, не се купуваха дипломи, оценяваха се реални знания, а учениците и родителите уважаваха учителите.

Класният ни ръководител, г-н Радев, беше на около 30 години и ни преподаваше философия, морал, етика, естетика и логика. Освен наш учител, беше и наш приятел. Никога не се е опитвал да ни вкарва в някакви рамки или да ни налага ограничения, уважаваше индивидуалността на всеки един от нас, насърчаваше ни да мислим и се отнасяше към нас като разумни и отговорни млади хора. Прочитайки книгата, си дадох сметка, каква привилегия е да съм имала преподавател като г-н Радев.

На 17 години знаех, че бащата на етиката е Сократ и че не трябва да спираме да задаваме въпроси, че Платон е основател на западната философия, която е насочена към човешката познавателна същност и стремежа към знания, а не към религиозните вярвания и суеверията, и че Аристотел е бащата на науката и логиката. И до ден днешен знам, че Рене Декарт е казал „Мисля, следователно съществувам!” и че трябва да подлагаме на съмнение всичко, за да докажем истинността му, че Кант разглежда въпроса за моралната свобода, а Ницше отхвърля институционализираното християнство и въвежда идеята за свръхчовека– концепцията за човек, преодолял себе си и достигнал състояние на свобода и творчество извън нормите на обществото и статуквото.

Той събуди интереса ми към философията и ни учеше на морал – но не само да възприемаме морала като съвкупност от принципи на определена философия, религия или култура, а се опитваше да ни научи да правим разлика между добри и правилни решения и действия, и такива, които са лоши и грешни, както и да носим отговорност за постъпките си. Всички тези уроци ни се илюстрираха с примери и бяха поднесени с чувство за хумор. Той е допринесъл много за това да мисля критично, да търся логиката на нещата, да задавам въпроси и да гледам света и непознатото с широко отворени очи, да отстоявам принципите си и да не се стремя да се впиша в стадото.

Винаги съм вярвала, че образованието ще спаси света. Колкото по-образовани и четящи са хората, толкова по-малко ще са простотията, посредствеността и агресията, които са станали неразделна част от нашето битие. Тъжно е, че живеем в реалност, в която колкото си по-посредствен, некомпетентен и нахален, толкова по-високо се издигаш и стоиш на политическата и социалната стълбица.

Колко жалко, че хората, които участват активно в политическия ни живот, не са имали учители като г-н Радев. Може би щяха да знаят какво означава думата морал, стремеж към познание и отговорност. Много се чудих как да завърша тази история и реших да го направя с два цитата от книгата, които ме натъжават и същевременно ми дават надежда, че докато има учители като нашия класен ръководител, има надежда за всички нас и поколенията след нас.

***

„Ще ги видите навсякъде из България. Най-често те са в малките градове и села. Там, където няма магистрали или „атрактивни“ за бизнеса пътища. Обикновено са на площада. До тях е кметството, срещу тях е Хоремага или селската кръчма.

Забелязахте ги, нали? Руините на бивши училища. Останките от някогашната идея за повсеместна образованост. Това са те – затворените училища, поради липса на деца. Затворените училища, поради нечии съображения, свързани с финанси и нецелесъобразност. Някогашните училища стоят унило в своята разрушена красота. Те стоят като паметници на нечисти сметки за печалба и псевдопазарно мислене. От разрушените им стени и избити прозорци се чуват детски викове и смях – на неродените деца, на неизучените младежи, на несбъднатите мечти, на нерешените проблеми, на изгубените поколения.

През 1912 г. в България е имало 10 500 държавни и частни училища. Тази цифра се запазва и през 1946 г. при около 7 млн. население. В годините на комунистическото управление са закрити около 5000 частни училища и общият им брой през 1989 г. е около 5 500 с над 150 000 учители. През 2000 г. българските училища са намалени на 3491, а през 2016 г. вече са 2456. Сметките показват, че след 1989 г. са закрити общо около 2600 училища.

Никакви аргументи за икономическа целесъобразност в образованието – трудно достъпни райони, оптимизиране на училищната мрежа, демографските промени или др. „политически коректни“ съображения, не могат да бъдат приети, даже като обяснение, камо ли като оправдание за случилото се през тези години. Те звучат особено цинично днес, в съчетание с идеята за равен достъп до образование. Всичките кухи фрази за образованието, като национален приоритет, се разбиват в тези руини...“

***

„Образованието винаги ще съществува и ще върши своята работа, без да иска тройка по милост от „доброжелатели“ и „псевдореформатори“. Защото то е изконна необходимост за човека. Защото винаги ще има деца с жаден за знания поглед. Винаги ще има искащи да научат нещо повече за себе си и света около тях. И ние – учителите, ще им го дадем.“

Автор: Цонка Дрянкова

 

"Приказки в 5 следобед" - как децата да четат повече