Неделен книжен клуб

Записки от изгубената България

Започнах да чета тази книга напълно случайно, никога не бях чувала за Стефан Бочев, а и честно казано автобиографиите далеч не са любимия ми жанр, така че произведение с име „Автопортретът ми като журналист и дипломат“ нямаше почти никакъв шанс да ме привлече. Но така се случи – започнах да чета, а след това не можах да спра и прочетох цялата книга на един дъх, до последната страница, за една нощ.

Записки от изгубената България
Започнах да чета тази книга напълно случайно, никога не бях чувала за Стефан Бочев, а и честно казано автобиографиите далеч не са любимия ми жанр, така че произведение с име „Автопортретът ми като журналист и дипломат“ нямаше почти никакъв шанс да ме привлече. Но така се случи – започнах да чета, а след това не можах да спра и прочетох цялата книга на един дъх, до последната страница, за една нощ.
 
Стефан Бочев е, както стана ясно, журналист и дипломат, роден през 1910-та и имал късмета да доживее чак до 2002-ра година. Книгата обаче обхваща една сравнително малка част от живота му – от детството му до 1947-ма година, когато е уволнен от работа и изпратен в Белене. Но за това има отделна книга. Първото, което ми хареса е приятния стил на повествованието – през цялото време интересно, забавно и умно написана книга – голяма рядкост в този жанр, хората обикновено трудно гледат със самоирония на съдбата си, особено ако са имали труден живот. Освен това авторът изобщо не говори много за себе си, липсват напълно всякакви лични детайли, действието е като в роман – с много герои и исторически събития, на много места в Европа.
 
Всъщност, познаваме всички герои в тази книга. За част от тях сме учили в училище – впрочем за повечето – други сме гледали в старите исторически филми, а трети са просто архетипи, хора които си ги има и сега, а се оказва, че ги е имало винаги. Стефан Бочев е имал късмета да познава много от хората, които са решавали съдбата на Европа и България по онова време. Учил в Женева и Цюрих, като студент той е кореспондент в Обединените нации и присъства на заседанията, запознава се с много детайли „от кухнята“ на тази най-голяма в света организация. Още тогава България е зле представена там и от неподходящи хора – изглежда проблемите с кадрите съвсем не са от скоро. Това ми хареса може би най-много – че нищо в книгата не е захаросано или идеализирано. Вярно е, че голяма част от интелигенцията, дипломатите и чиновниците тогава са прекрасно образовани в чужди университети, полиглоти, с много контакти, че има примери на забележително държавническо мислене, саможертви в името на България и мъдри решения, но също така от край време го има и пренебрежителното отношение на чиновниците към гражданите по учрежденията, уреждането на постове и привилегии за свои хора и байганьовщината. Ама съвсем истинска – в книгата има епизоди, на които съм се смяла с глас – за това как един български търговец, с контакти много нависоко в Третия райх, дава обяд в ресторант „Максим“ в Париж и командва келнерите… на български! И те всичко разбират – че как не, като бакшишите им са по десет хиляди франка и стекове цигари. И други подобни истории, досущ като памфлети.
 
Научих много от тази книга. История – защото най-лесно се запомня така, с емоции, също така и се замислих много, за правилното и неправилното в историята и колко относително е то понякога. И че България, която сме изгубили е отчасти именно защото хора като Стефан Бочев вече ги няма. Поне можем да прочетем книгите им.