Неделен книжен клуб

Земята и небето на Жак Дорм

„Нажеженото небе, вечната летаргия на степите, птица с размахани криле, без да може да полети в това твърде сгъстено празно пространство. Ние напредвахме като нея, с единствен ориентир далечните равнини и разтопения хоризонт под потока нажежен въздух.“

Земята и небето на Жак Дорм
„Нажеженото небе, вечната летаргия на степите, птица с размахани криле, без да може да полети в това твърде сгъстено празно пространство. Ние напредвахме като нея, с единствен ориентир далечните равнини и разтопения хоризонт под потока нажежен въздух.“
 
Почитателите на Андрей Макин вече са го разпознали в тези редове. Един от най-красиво пишещите руски писатели. Или френски писатели – защото Макин е и двете. Книгата му „Земята и небето на Жак Дорм“ е тясно свързана с „Руското наследство“ – романът, за който печели „Гонкур“ и който разказва за неговата баба французойка, останала завинаги безнадеждно сама някъде далече в студените земи на Русия, без никога да види родината си отново. Този път книгата разказва за нейната кратка, но голяма любов с един френски летец, за живота в едно руско сиропиталище, за един малък град в северна Франция и за една къща в края на света, където има само лед и слънцето грее час и половина на денонощие. Това е една красива и ужасно студена книга – и буквално, с описанията на полярната зима и нощи и преносно, с безнадеждната любов на Александра, нейната самота и тъгата, която авторът вижда на всяка крачка – защото това е погледът на Макин и той е много меланхоличен. Независимо от заявеното от автора намерение, това не е нито любовен, нито биографичен роман. Това е една картина на полярната нощ, в чиято тъмнина за час или минута проблясват лъчите на слънцето и се пречупват в леда в милиони вълшебни отблясъци. Човек сам решава дали е там заради вечната нощ или заради чудото. Също както и в живота…