„Характери“ е последната значима творба на френския ХVІІ век, наричан "век на моралистите". Портретите на Жан дьо Лабрюйер са събирателни образи. Вдъхновен от творчеството на Ларошфуко, Молиер, Паскал и Лафонтен, той вярва, че книжовността, създадена в миналото, е по-богата от настоящата. Нещо повече, Лабрюйер има усещането, че живее, ако не в „края на историята“ (Хегел), то във време, когато всичко е казано вече и днешният писател може само да събира „остатъците от древните“. Авторът описва нравствени недостатъци, без да обвързва своя морален песимизъм с обществено-политическата система. Иронията е, че колкото по-малко сме склонни да виждаме тези черти у себе си, толкова повече ги приписваме на трети лица.
Предлагаме ви избрани фрагменти от книгата, ярко свидетелство за проницателността и словесното майсторство на нейния автор.
***
Наставническите проповеди са последица от дълбоко невежество. Неукият си въобразява, че учи другите на това, което току-що самият е разбрал.
***
Как да си обясним факта, че в театъра се смеем свободно, а плачем срамежливо? Нима грешим, когато показваме, че сме чувствителни, нима проявяваме слабост, когато реагираме сериозно на нещо измислено?
***
Има ли човек, който при всичките си редки таланти и съвършени качества да не е убеден в своята непотребност, когато, отивайки си от света, вижда, че обществото не чувства неговата загуба и че има толкова други, които ще го заместят?
***
Славата и заслугата на някои хора иде от това, че пишат добре; а на други – от това, че изобщо не пишат.
***
Мъжът е по-верен на чуждата тайна, отколкото на собствената; жената, напротив, пази своята тайна по-добре от чуждата.
Има още...
***
В любовта жените отиват по-далеч от повечето мъже; за сметка на това пък мъжете ги превъзхождат в приятелството.
***
Достатъчно е само да бъдем заедно с хората, които обичаме; няма значение дали още мечтаем да разговаряме с тях, или не, дали ще мислим за тях, или за други неща, важното е да сме с тях.
***
Ако човек е правил добро на хора, които е обичал, каквото и да се случи след това, той не трябва да съжалява за извършеното благодеяние.
***
Има хора, които така пламенно и решително жадуват за нещо, че в страха си да не го пропуснат, правят така, че всичко ги отдалечава от него.
***
Най-великите неща трябва да бъдат казвани просто: помпозността ги изопачава. Прекалената изисканост подхожда на незначителните неща: те се крепят единствено на изрази, тон и маниери.
***
Има неща, които не търпят посредственост: поезията, музиката, живописта, красноречието. Какво наказание е да слушаш надутото изговаряне на сухо слово или тържественото декламиране на слаби стихове, изпълнявани с бездарна приповдигнатост!
***
Удоволствието да критикуваме ни отнема удоволствието да усетим много красиви неща.
***
Няма по-трудна професия на света от тази да си създадеш голямо име: животът свършва, а ние току-що сме наченали нашето дело.
***
Цялото наше зло идва от невъзможността да живеем усамотени, а това ни подтиква към хазарта, лукса, прахосването, виното, жените, невежеството, злословието, завистта, самозабравата и отдалечаването от Бога.
***
Децата се нуждаят от пръчка и наказания; възрастните – от корона, жезъл, шапка, кожи, ликторски сноп пръчки, тимпани, отличителни дрехи. Разумът и справедливостта, лишени от украшенията си, не са нито убедителни, нито респектиращи. Човек е надарен с разум, но се ръководи от очите и ушите си.
Има още...
***
Повечето от хората посвещават най-хубавата част от живота си, за да направят останалата нещастна.
***
Животът е онова, което хората искат да запазят най-много, но за което се грижат най-малко.
***
Като виждам колко солидно се укрепват хората, опитвам се да си представя какво повече биха направили, ако бяха вечни.
***
Ако животът е мизерен, да го понасяш, е тежко; ако е щастлив, да го загубиш, е ужасно. Едното се равнява на другото.
*Преводът на книгата е на Стоян Атанасов
Рей Бредбъри: „Не се нуждая от аларма, идеите ми ме будят“