Аз и приятелките ми от неделния книжен клуб обичаме Мюриел Барбери толкова много, че едва дочакахме да преведат новата й книга на български. Дори я имаме в оригинал от самото й издаване преди една година – малък жест към любимата писателка, чийто език не говорим, но веднага разпознахме като една от нас. "Елегантността на таралежа" е сред книгите, които препрочитаме за удоволствие от време на време, а заради "Лакомството" обикалях из Париж една седмица да дегустирам еклери, докато намеря точния вкус. Впрочем мисля, че успях. [[more]] "Животът на елфите" е едновременно типична за Барбери книга, в същото време и малко неочаквана. Поне аз не си представях, че заглавието е така буквално – романът наистина разказва за две елфски деца, които са оставени на отглеждане при човеците. На пръв поглед, а и по принцип, елфите не са кой знае колко по-различни от хората. Единствените им изключителни дарби са в техните чисти и силни чувства и емоции, които им позволяват да създават и възприемат изкуството с изумителна интензивност.
Темата за дълбочината и силата на емоциите е много силно застъпена и в другите книги на Барбери. Дали това е любовта към киното или към хляба и доматите, всяка отдаденост на нещо в своя абсолют става могъща сила, която променя човека и го прави безсмъртен. Прави го елф – поне според този роман. Чрез своята обич към семейството, земята, музиката, картините или любимата жена, героите в "Животът на елфите" живеят с пълнота и смисъл, които изглеждат почти немислими.
Страхотна книга – в нея има толкова много моменти, където припознавах емоции и настроения, които съм срещала в живота си! В онези дни, в които съм елф. Защото, оказва се, аз съм и елф понякога. А вие?
