Начин на живот

Адът – това са другите

Латинският корен на думата означава качество, а не място

Адът – това са другите

снимка: TheQuestion.ru

Адът има своя история. И тази история е не само за ужаса, който той всява у хората през вековете. Пламъци, мъченици, безформени чудовищни същества, мрачни реки – на религиите никога не им е липсвало въображение, за да опишат с думи и картини какво се случва с прокълнатите души. И няма нужда да сме само европейци, пропити с християнска култура, за да може това място на наказание, да се е загнездило в колективната ни памет. Как през годините са изобразявани всички тези кръгове на Ада, където бродят осъдените души? Изследователите на този културен феномен се произнасят по темата.

От всички притчи, свързани с Ада, най-разпространената безспорно е тази, че най-големият страх на средновековния човек е да бъде осъден да гори в адските пламъци. Средновековието изобилства с всякакви ужасяващи иконографски изображения, но не е съвсем категорично, че наистина неговите съвременници се страхуват толкова много от Ада. През XIV век Данте описва една география на Ада, която включва 9 кръга. Да се картографира адския пейзаж и да се изрежда целия инвентар на мъченията, е било основно занимание на творците от тази епоха. Италианският поет обаче е първият, който разкрива всички тайни на Ада.

Откъде идва названието Ад? Коренът на думата е латински, но infernus всъщност е прилагателно. За Цицерон, Вергилий и други класици „ад“ не означава място. Как тогава адът се е превърнал в съществително?

Основна роля имат християните и най-вече Йероним Блажени. Когато той превежда Библията, използва думата „ад“ като собствено име, за да обозначи именно прокълнато място от отвъдното, така че Адът е изцяло изобретение на християнството. То се появява за първи път през Средновековието, но все пак се корени в някои източници от Античността. Създателите на понятието Ад се вдъхновяват от три големи източника: поемата от Месопотамия, която разказва пътешествието на Гилгамеш в отвъдното, еврейското понятие „Шеол“, което присъства в Стария завет, но където не присъства тази идея за наказание на лошите, нито за награда за добрите. Не на последно място идва и мотивът на гръцкия Хадес, в частност в противопоставянето на Елисейските полета – място, където пребивават великите личности и праведните, и Тартара – място на ужас и самота. Десетилетия наред Адът е конструкция в процес на изграждане, която трябва да се насели. Това отвъдно

     И още...


всъщност се „гради“ през цялото Средновековие, благодарение на теоретични еквилибристики на базата на текстове, извадени от Писанията, от Свети Августин, Тома Аквински или от думи на обикновени врачки или дори на поетични текстове, които разказват видения. Също от свидетелства за пътувания в отвъдното, които са изключително популярни сред хората, най-вече във Великобритания. Колкото до изображенията – този „градеж“ се обогатява от картини на различни художници. Всеки, както и колкото може, допринася със своя камък към съзиданието на адското здание.

Чернo лицe, космати уши – можем ли кажем откога датира тази визия на Дявола?

През Средновековието Дяволът е човешка фигура, която изкушава и съблазнява. Едва през XII век се появява ужасявашият Сатана, този Луцифер със свинска зурла или кучешки зъби, който може да променя образа си. Той придобива и фигура на монарх, сякаш в съперничеството си с добрите сили се опитва да е развонопоставен на Господ. Въпреки че притежава невероятни дарби, бързина, интелигентност, те все пак са ограничени – Дяволът може да се намеси само с позволението на Бог.

Разкъсаните и събрани наново тела и всички описани зверства някак не влизат в противоречеие с християнството, което се обявява за религията на милосърдието. Всъщност теолози като Свети Августин се опитват да разрешат това противоречие, но без категорична яснота. Друг парадокс е как може да си представим, че адският огънят гори тялото, но без да го изгаря, защото наказанието трябва да е вечно. Това е един телесен огън, който обаче в крайна сметка има духовни измерения. Така Дяволът всъщност е нещо полезно за цялото християнство – необходимото липсващо звено в есенциалната диалектика на средновековната култура, която се лашка между материалното и духовното. 

 

А прочетохте ли сицилианските средновековни приказки!