Изкуство

Какво действително се случва с героите от „Чернобил“?

Стигнах до една още по-грозна и ужасяваща истина.

Какво действително се случва с героите от „Чернобил“?

Източник: ukrinform.eu

Когато гледам продукции по действителен случай, винаги се замислям доколко са достоверни персонажите, кое от всичко видяно е художествена измислица, какво се случва с тези хора в момента.  След последния епизод на „Чернобил“ отново си зададох същите въпроси. И потърсих отговори извън сериала.

Стигнах до една още по-грозна и ужасяваща истина и не смятам да ви спестявам нищо. Мъртвите са били съсипани от радиацията, а оцелелите – от вътрешни угризения, мъка и самота. Нищо от това няма вкус, мирис и облик, а е толкова унищожаващо... Вижте реалните истории на шестима от героите в „Чернобил“. Ще се изненадате колко от разказаното в сериала не е просто плод на нечия фантазия.

Професор Валерий Легасов

Професор Легасов в действителност е химик, заместник-директор на Института по ядрена енергетика „Курчатов“, където е създаден реакторът RBMK, избухнал в АЕЦ „Чернобил“. Той е един от първите, научили за инцидента в централата. Около 12 часа след избухването на реактора, той разбира, че ще бъде част от специално сформирана комисия за разследване на случая.

Минисериалът започва със самоубийството му, за което съветското общество реално разбира няколко седмици по-късно. Легасов се обесва точно 2 години и 1 ден след инцидента, като възможна причина за самоубийството е чувството за вина – колко много хора са засегнати от аварията, макар и да не е бил отговорен по никакъв начин за случилото се. Проф. Легасов е извикан единствено, за да облекчи последствията. Когато пристига, първото нещо, което казва да бъде свършено, е да евакуират хората. 36 часа по-късно това е направено. Докато е в района на централата, ученият си води записки.

„Знаех, че градът ще бъде евакуиран завинаги. Но нямах моралната сила да го кажа на хората. Освен това, ако им бяхме казали, че напускат завинаги, щеше да им отнеме много време да съберат багажа си. А нивата на радиация вече бяха изключително опасни.“

Легасов се опитва да убеди колегите си да отложат честванията за 1 май, но неуспешно. Броени дни след аварията на манифестацията за Деня на труда в Киев излизат десетки хиляди хора, които нямат ни най-малка представа какво се е случило (хиляди хора излизат на манифестацията и в България). И докато Съветският съюз крие за катастрофата, Легасов създава доклад от близо 400 страници, описващи събитията. В сериала с проучването повече се занимава физичката Уляна Хомюк, но тя не е истинска личност, а събирателен образ на всички онези учени, които разследват причините за аварията и помагат на професора.

Легасов се връща в Москва 10 дни по-късно, за заседение на Политбюро, по време на което описва мащабите на катастрофата. Дъщеря му Инга споделя, че той се прибира вкъщи само за малко, кожата му е зачервена от погълнатата радиация, едва говори. Но само се преоблича и се връща обратно в Чернобил. С понижаването на радиацията и температурата в средата на май 1986-а работата му там е приключила, но въпреки това решава да остане.

Преди самоубийството си през 1988-а записва няколко касети с несподелени дотогава факти за аварията, които правителството прикрива. Инга казва, че много му се е искало да е предприел повече действия, за да предпази хората. Всъщност, заради радиацията постъпва в болница през август 1987-а и още тогава опитва да се самоубие. Междувременно го предлагат за Герой на социалистическия труд два пъти, но той отказва да приеме званието.

   И още...


Людмила и Василий Игнатенко

Историята на Людмила (23 г.) и Василий Игнатенко (25 г.) е разказана първо в книгата „Чернобилска молитва“, за която авторката ѝ Светлана Алексиевич печели Нобелова награда за литература през 2015 г. Двамата са щастливо женени отскоро и живеят в общежитието на пожарната с още няколко семейства. Той е третото дете в семейството, родом от село Сперижие, на около 40 километра от Припят, където се запознава с Людмила.

Последното, което тя чува от него, преди животът им тотално да се преобърне, е: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Тя остава будна, чака го, но той така и не се прибира повече. Следващите им срещи са само в болници, заради него Людмила заминава за Москва, прикрива бременността си от всички лекари и ги лъже, че има две деца, за да я пуснат при Василий. Дори я настаняват в общежитие за медицински работници на територията на болницата!

Пазарува, готви, носи мляко за него и другарите му, понеже ѝ казали, че помагало. Самият Василий ѝ казва да си тръгне, за да не навреди на бебето, но обичта надделява. Докосват се многократно, без никаква защита, а с всеки изминал ден състоянието му се влошава и става все по-опасен за нея. В един момент от устата му започват да излизат органите му на части. Но тя остава там до 13 май, когато Вася умира.

„Обичах го! Все още не знаех колко го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Взема ме на ръце и се върти. И ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват.“

Те не са единствените, преживели подобна трагедия – пожарникарите в онази нощ са около 30, жените на някои от тях правят същото, което и Люсенка. Ужасяващо, те наистина са погребани в запечатани цинкови ковчези, с цимент, заради радиацията, която продължават да излъчват телата им. Людмила ражда момиченце, Наташа с порок на сърцето и цироза на черния дроб, поело целия радиоудар върху себе си. То живее само 5 дена, а след това е погребано при баща си. Людмила получава двустаен апартамент в Киев, на 25 среща друг мъж, но така и не заживява с него. Ражда второ дете, Андрей.


Алексей Ананенко, Борис Баранов и Валери Безпалов

На всичко, казано дотук за последствията от радиацията, противоречат историите на три образа. Един от констатираните проблеми, който трябва да бъде разрешен незабавно, е образуването на воден басейн в реактора, след като охлаждащата му система отказва. Съобщено е, че трима души трябва да отворят ръчно крановете на избухналия реактор, за да се оттече водата, защото в противен случай ще има още една експлозия. А в замяна, тъй като е малко вероятно да оцелеят, семействата им ще бъдат възнаградени. Съгласяват се старши инженер-механик Алексей Ананенко (той единствен в смяната знае къде са крановете), началникът на смяната Борис Баранов и старши инженер Валери Безпалов.

Благодарение на тях, от реактора са изпомпани над 20 000 тона радиоактивна вода. Накрая излизат невредими, всичко това е документирано и в сериала. Борис умира от сърдечен удар през 2005-а, докато Алексей и Валери все още са живи. Миналата година на тримата е присъден Орден за храброст, III степен, връчен от украинския президент Петро Порошенко. Но ако в онзи момент тези смели мъже не се бяха жертвали, щетите и последиците от Чернобилската авария днес можеше да са много по-големи.

Проф. Елисавета Карамихайлова – помнете това име, докато гледате „Чернобил“!