Звезди

Какво става, когато Джулия Робъртс интервюира Кейт Бланшет?

"Защо просто не храня кокошките и не чета Пруст?!"

Какво става, когато Джулия Робъртс интервюира Кейт Бланшет?

Кейт Бланшет е на корицата на мартенския брой на сп. Interview. Интервюирана е от Джулия Робъртс. Разбира се, Кейт има и поредната убийствена фотосесия, дело на Венетия Скот. В тоалетите й се отличават Burberry, Miu-MiuManolo... 

В този разговор и двете звучат като нас, момичетата. Когато се съберем и все нещо мрънкаме, нали, все нещо си разсъждаваме – какъв е смисълът, защо правим точно това, не можеше ли да е нещо друго. И те са така. Говорят за сто неща едновременно – един забавен хаос от мисли, които обаче на мен ми звучат подредено, защото съм същата с моите приятелки.

Кейт говори за вегетарианството и как искала децата й да са вегетарианци като нея и затова им обяснила, че могат да имат домашни прасенца (Бенсън и Хиджис), но трябва да знаят, че ще ги ядат като наденички. А децата нямали нищо против. За Пруст, който чака непрочетен. За ролите, които не иска вече (честно и на мен ми писна да е монарх), за театъра, за кокошките. И всичко започва така:

Джулия Робъртс: Здравей, кралице Кейт.

Кейт Бланшет: Здравей, кинозвезда. Искаш ли да знаеш нещо? Ние тъкмо гледахме твоя филм Ben is Back, не се шегувам. Накара ме да се разплача след пет минути. А после, все едно бях в мозъчна смърт, внезапно си помислих: „Кой ден е днес?“. Алармата зазвъня в главата ми и си казах: „Трябва да отивам да говоря с тази актриса“.

Робъртс: Искаш да си говорим за това какво е да си в мозъчна смърт? Имах най-щурия ден. Събудих се болна и бях час и половина в спешна помощ с един от приятелите на сина ми, който си поряза стъпалото, докато караше сърф. Направиха му осем шева.

Бланшет: Ти си добър приятел. Аз току-що изпих половин бутилка червено, след труден ден, прекаран в репетиции за пиеса, която играя в Националния театър. Колкото по-остаряваш, толкова актьорството става все по-унизително. Когато бях по-млада, все се чудех на възратните актьори, които не спираха да говорят за напускане. Сега осъзнавам, че е било, защото искат да запазят връзка с последната капка здрав разум.

Има още...


С остаряването се питам дали искам да се отдам на шаманизъм в тази професия и да потъна напълно в лудостта. Крал Лир е краят на спектъра на това, което правим, нали? Така че разсъждавам: „Искам ли да отивам в тази посока или всъщност искам да живея живота?“

Робъртс: Най-хубавото нещо в театъра е, че никога няма момент на „край, това беше“. Това е алхимия всяка вечер.

Бланшет: И аз определено обичам тази алхимия като зрител.

Робъртс: Какво си мислиш в момента?

Бланшет: В момента си мисля дали радикалните идеи наистина съществуват. Привличат ме музеи и галерии, но обикновено те „говорят“ на публика, която има време да се усамоти. А има толкова групи хора в нашето общество, които нямат време, защото работят на две-три места...


.... В момента намирам по-голямо удовлетворение в работата ми с визуални артисти и хореографи, отколкото в проекти тип „рязани с формичка за сладки“.

Робъртс: За някого като теб това сигурно е свързано с факта, че си постигнала страшно много неща на такова изключително креативно ниво.

Бланшет: Може би е време да спра.

Робъртс: Спри да го повтаряш. 

Има още...


Бланшет: Не, наистина. Трябва да изляза на сцената по гащи още веднъж и си мисля: Защо? Защо просто не храня кокошките и не чета Пруст?! Стои на рафта пред мен в момента. Всички тези томове, които съм си купила и не съм прочела. Защо не избирам тях? Защо все още си причинявам правенето на филми? Ти защо правиш филми?

Робъртс: Обаждат ми се.

Бланшет: Дали това е отговор на нечия друга идея за това какво можеш да бъдеш?

Робъртс: Мисля, че първият път, в който работихме с Дани (съпругът й), след като се оженихме, беше и първият, в който внезапно си помислих: „О, Господи, това, което правя е толкова тъпо. Наричам се с различни имена. Нося дрехите на някого другиго. На практика се преструвам на някакво огромно ниво.“ И никога не го бях осъзнавала, докато не започнах да го правя пред съпруга си, мислейки: „Какво ли мисли той?“...

Останалата част от интервюто можете да прочетете тук

 

Смут в града!