Дъждът

Днес за първи път разбрах какво означава изразът „пелена от дъжд”. Защото доволно дълго я наблюдавах на необичайно за градското същество близко разстояние. Рязко заваля. Ама не заваля, направо си го изкара цялото. И аз, хоп, троп, ще се справим тука, проблем няма, едва ли ще се разтопя, ведро закрачих. Ама небесата не бяха решили точно проблем да няма и се наложи да се свъртя под първата сгодна стряха. В моя случай, на Шейново, точно срещу болницата.
Това ми беше за първи път. Честно. След три дни ставам на трийсе. А досега не ми се беше случвало да ме заварди дъжда така, на улицата. Без чадър.
Без чадър, ама с планове. Имах си среща, с приятели.
Смартфоните си бръмчат, разбираме се, че всеки ще поизчака – в техния случай, из офисите, наглеци предвидливи – и аз си чакам. Чакам, чакам. Не спира. Напротив, влошава се. Аз си гледам, решавам, ще отчета романтиката на ситуацията. Гледам, гледам, романтиката взе да се оттича заедно с щастливо формиращите се първо рекички, после направо пълноводни корита на улицата. Гледам, гледам. Вече съм рамкирала всички артефакти около мен. Тичащите през естествено формираните водопади към входа на родилния дом не са ми интересни. Представила съм си как бебе се ражда таман в мига този; имам си и поне три възможни истории за мъжа, дебеличък един такъв, който самоотвержено с пликче Била в ръка преодоля мътилото на чудодейно сформираното задръстване и целево пресече, устремен към целта, кафето отсреща.
Заплющя и град. А входчето, дето съм аз, едно такова възрастно, тясно. И стичащите се с могъща сила порои започват да ме засягат съвсем персонално. Тоест, плющи директно в мен. Паля цигара, пак романтиката ще ме спасява. Хубаво, де, една, две. Подгизнах.
След като си измислих и кой, къде, как, пък и с вродената си наглост, защо живее в кооперацията, чиято стряха ползвах към момента, не ми остана избор, освен да обърна поглед към по-генералното.
И видях колко сме всъщност вейчици на вятъра. Казвам ви, просветна ми с болезнено осъзнание какво са нашите планчета и как смешни те са. Природата си прави каквото си прави. Ние, с плановете, сме зависими. Цялата схема, дето сме си я изградили, ей така, за секунда, пуф, пуф и дочуване. Ама голямото дочуване.
И за условностите се сетих. Колко сме луксозни да ги ползваме в ежедневието си. И как в екстремни ситуации падат, рязко, като житен клас под сърпа падат. Защото се замислих колко неприемливо се счита да позвъня на произволен звънец и да помоля да ме пуснат във входа. Или да изтичам през улицата и да помоля преминаваща кола да ме хвърли до нас. Вариант, да се пресегна простичко и да попитам особено смел пешеходец с чадър дали ще е пък чак толкова недопустимо да ме съпроводи до вкъщи.
Колко лесно звучи, нали. Да поискаш помощ в нужда. Ама така сме се овъртолили в условностите, че, преди да протегнем ръка, вече сме схематично убедени, че не е редно.