До неотдавна при всяко пътуване извън страната и връщане обратно изживявах своеобразен културно-пешеходен шок. Сценарият почти винаги беше един и същ и в общи линии протичаше така:

I-ва част: Озовавам се в някой европейски град, тръгвам да пресичам улицата, заставам в края на платното и чакам колите да минат; те обаче също ме чакат, защото в европейските градове пешеходецът има предимство. Аз бързо свиквам (особено с хубавите неща) и след  ден-два вече пресичам смело, по европейски. 

II-ра част: Прибирам се в България и с новото си европейско самочувствие тръгвам смело да пресичам улицата. Така на няколко пъти за малко да бъда отнесена от изобщо неотразяващи ме водачи. Пак свиквам бързо и отново започвам да пресичам плахо и на прибежки, по български.

И така допреди около година, когато дали заради новопоявилите си повдигнати и очертани зебри, заради акциите на КАТ или заради някакво новопридобито европейско самосъзнание, голяма част от шофьорите в столицата започнаха да зачитат правата на пешеходците и да спират на пешеходните пътеки. И аз, като шофьор изградих този хубав навик (споменах ли, че свиквам бързо?) да намалявам скоростта преди пешеходна пътека и да спирам, ако има хора на платното.

През последния месец, в ролята си на пешеходец  из софийските улици при това с бебешка  количка, роптаех срещу липсата на тротоари, изпочупените плочки и високите бордюри, но ми направи добро впечатление, че сравнително  често (макар и не винаги!) когато пресичам, колите спират, а когато бутам количката по платното (защото тротоарът се използва за паркинг), водачите намаляват скоростта, минавайки покрай мен.

От една седмица гостувам на родителите ми в провинцията. Малък град, тихи улици, не голям брой коли. Но явно повечето шофьори тук са пропуснали урока за зебрата или просто се изживяват като мачовци на колела. Защото в повечето случаи когато пресичам на пешеходна пътека (припомням – с бебешка количка!) и съм в средата на едната лента, в отсрещната лента безотговорно прелита кола, тресяща се от мощна уредба и оставя след себе си звукова вълна. В друг случай, докато вървя по тясна уличка без тротоари, покрай мен с мръсна газ профучава автомобил, чийто водач е очивидно раздразнен от факта, че се налага да дели платното с мен.

С този текст не искам да правя изводи или хейтърски и комплексарски да противопоставям столицата и провинцията. Факт е, че гражданското самосъзнание и европейски маниери на хората в цялата страна са в етап на прохождане, и че на всички ни предстои да изграждаме и култивираме полезни навици. Но също е факт, че вече се появяват първите толерантни шофьори, които зачитат правата на пешеходците на пътя. Какво да си пожелаем, освен да бъдем търпеливи и оставим нужното пространство, за да се случва все повече, по-често и на много други места:)