Когато бях дете с родителите ми, баба и дядо живеехме в малък двустаен апартамент в центъра на Ловеч. Oт прозореца ни се виждаха две големи къщи с дворове, а пред портите им издигаха снаги две високи дървета. Зад блока имаше малко заградено пространство с тревна площ, пейки и висок кичест бор, под чийто клони играех с приятелите ми. Дълго време тези две къщи, улицата и дворът с високия бор бяха за мен светът.

Гледах през прозореца как се сменят сезоните, как дърветата ронят листата си, как двете къщи се гушват в пухкави снежни калпаци, а коминчетата им изпускат дим, как цъфти люляковият храст на ъгъла, как зеленеят или се окичват със снежна дантела игличките на бора. С баба си измисляхме истории за хората, които живеят в къщите отсреща. За децата, които играят зад високите им стени и за техните баби, които също като моята, им приготвят вкусен обяд. Въпреки че познавах истинските обитатели на двете къши, нашите измислени истории ми допадаха много повече – бяха магични като приказка. Бях на 6 и се учех да фантазирам.

Малко след като се роди малкият ми брат, родителите ми се сдобиха с мечтаното собствено жилище – в нов панелен блок, в нов панелен квартал. И блокът и кварталът бяха грозни и големи. През прозореца не се виждаха дървета, а разкалян паркинг и нахвърляни строителни отпадъци. Всяка вечер, когато се стъмнеше, братчето ми питаше на своя бебешки език: „Кога ще се приберем у дома?“ Дълго време и за двама ни този нов панелен дом си остана чужд.

Когато завърших училище, се преместих да живея и да уча в София. После започнах работа, създадох свой дом и семейство и сега те са моето „у дома“.

В момента, когато пиша този текст, с малката ми дъщеря сме в стария апартамент на баба и дядо в Ловеч. В моето първо „у дома“. Изглежда ми толкова малък! Не проумявам как в него сме се побирали 4-ма възрастни и 2 деца! Но когато бях дете, беше различно - тук имаше място за всичко – за стаята на мама и татко, за стаята на баба и дядо, за кашона с играчките ми, за детските ми книжки, за игра. 

Дъщеря ми спи до мен, а аз гледам към двете къщи отсреща. Сега в тях не живее никой. Прозорците им тъмнеят като черни дупки. Едното дърво също не е тук – изсъхнало или отсечено – оставило след себе си празнота в прозореца. В тревните площи зад блока са паркирани коли и вече не играят деца. Големият кичест бор е безмилостно отсечен, защото точно на неговото място трябвало да се постави паметна плоча с рождената дата на никому неизвестен местен музикант?!

И баба вече не е тук, за да ми разкаже история, за да ми каже какво се е случило с дървото, къде са отишли хората от къщите.  А така ми се иска да можех да й покажа малката ми дъщеричка! Когато си отиват хората и дърветата, оставят след себе си огромни празноти, които никой и нищо не може да запълни. Пейзажите и сърцата ни зеят надупчени, неспособни отново да бъдат цялостни.

Затварям очи и за миг виждам стаята, такава каквато беше в детството ми – с дебелия шарен килим и бумтящата нафтова печка, с баба, седнала до мен, и с две големи, шепнещи приказки, дървета в прозореца. Затварям очи и за миг съм си „у дома“. Онова „у дома“, където вече не мога да заведа никого, защото то не съществува. Онова „у дома“, в което аз винаги ще си остана дете и където ще се връщам отново и отново. Стига да затворя очи.