ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Моята баба – бабчето

Моята баба – бабчето
Баба ми Катя е родена в самото начало на миналия век в София, на мястото на сегашните Хали. Като дете най-много обичах да ми разказва за живота си през онези далечни години. Бабчето, както всички внуци я наричахме, била типична софийска девойка, с ученическа униформа с бяла якичка и барета, които били задължителни за носене и в свободното време, и влюбена в поезията и в театъра. 
 
Преди един век София била малък град и вечер на разходката по ларгото ученичките можели да видят всичките си кумири. Един път бабчето видяла самия Яворов. Той бил вече сляп, ходел много бавно и с бастун. Всички около него шушукали. Горкият, сигурно е чувал името на Лора прошепнато на всяка крачка. Любимецът на бабчето и приятелките й обаче бил Дебелянов. Той бил красив и ужасно суетен, знаел колко почитателки има и се обличал много грижливо за разходките си. Но понеже бил беден и нямал пари, обувките му били скъсани и си мажел краката с вакса, за да не личи къде са дупките. Запомнила съм го, защото за детските ми представи това беше много смешно.
 
По тогавашната мода бабчето се снимала във фото, специално преоблечена като селянка и боса. После подарявала тази снимка на ухажорите си. Влюбила се в онзи, който пишел най-красиво и романтично – Борис. Още пазя картичките му в една стара кутия, написани са почти калиграфски, с онзи завъртян старомоден почерк. Само че… той бил неин първи братовчед. Семейството било абсолютно против тази забранена връзка и баба ми с разбито сърце избягала от София и станала учителка в едно близко село. Срещнала дядо ми, когато била почти на 30 години – безнадеждна стара мома за онова време. Отгоре на всичкото той бил по-млад от нея и много красив, а и зарязал работата си в София, за да живее с нея на село. Те се обичаха до последния си ден и никога не съм забелязала, че бабчето е по-стара или по-грозна, тя беше наистина необикновена жена. Родила сина си на 40 години, истинско чудо за онова време. Изобщо съдбата винаги била благосклонна към нея, може би за да се реваншира за онази нещастна любов. 
 
Когато съм се родила, бабчето била вече доста стара и помня как често казваше "Жалко, че няма да съм жива да видя какво ще стане от това дете." Почина, когато бях в първи клас. А аз пораснах, пазейки спомена за нея. Надявам се, че не съм я разочаровала…
 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...