Колко пъти са ни питали като деца “какви искаме да станем”, когато пораснем? И колко пъти сме мислили да бъдем балерини, художници, актриси, адвокати, архeолози... Много, нали? В живота всеки един от нас желае да бъде някой без да се замисля за истинската си същност. Водени от силния глад за успех, забравяме да подхранваме наравно Ума, Душата и Тялото. 

Три определящи сили, които своенравно ни теглят в различни посоки, когато цари разногласие в нас. А отвън сякаш нищо ни няма. Тялото ни доблестно поема цялата отговорност на Activ-ния ни начин на живот. Накъде по-далеч от себе си! Накъде по-близо до себе си? Накъде! Накъде още?! 

“Спри се!” – крещи душата. “Давай! Още! Мога. Продължавай”– отвръща умът. 

А тялото мълчи. То знае, че ще дойде и неговият ред да се изкаже. Като съдия, който оценява позициите, знаейки, че ще има последната дума. Присъдата? Психическо прегаряне – присъда, която сами си поставяме, пренебрегвайки жизнения баланс между трите водещи сили, в желанието си да успеем в живота. 

Да, още от малки ни поощряват да си поставяме високи цели, да стимулираме и развиваме интелекта си без дори да се замисляме за тялото. То не се измерва със сантиметри, идеални обиколки или размера на дрехите, а със силата, която поддържаме вътре в него.

Животът не се измерва с броя вдишвания, а с преживяното. А как бихме могли да водим пълноценен живот, ако не се грижим подобаващо за тялото, ума и душата? Тялото е много повече от привлекателна външност, то е образът, който представяме пред света – то е нашата визитка. Благодарение на него и Аctiv-ния му организъм сме мобилни, чувствителни, дейни. Чрез него пишем своята история, чрез действия, събития, изживявания, които оказват влияние върху светогледа и живота ни, такъв, какъвто си го направим – значим, а не просто съществуване. 

Така, в някакъв момент, то спира, раздвоено от разностранните сигнали, които получава. 

“Бързайте бавно. Единни ли сме, няма как да паднем”, прошепва тялото, предизвиквайки тишина в съзнанието и душата. 

“Знам. Изморени сме от безкрайния маратон, който водим със себе си. Изтощени сме от натиска на упоритата надежда. Отегчени сме от задуха на постоянния оптимизъм. Понякога е хубаво да бъдем просто себе си. И моите сили се изчерпват с времето… особено, когато единственото, което предстои, е да бъда опора на всички нас”, добавя то. 

“Не съм перфектната фигура. Коя е?! Знаете, нося следите на житейския ни опит – минали сме през множество болка, несигурност, успехи, падения, злоупотреби, депресия, радост, гняв, сълзи и много смях и щастие. И въпреки всичко и всички съм тук с вас, приемам ви такива, каквито сте - емоционални, амбициозни.  Очаквам да направите същото за мен. Признание. Осъзнавам, трябвало е да премина през всичко това и...