Ето че първата страст е измината.
Меко седефен е плажа.
Дай на ухото си ти раковината,
новост една да ти кажа.
Впрочем ти чувстваш навярно промяната,
тайно настъпила в мене:
тъй е – усещам се, сякаш съм пяната,
чезнеща с леко шумене,
сякаш съм блясъка, сякаш съм крясъка,
идещ от ятото бяло,
сякаш съм чисто кристалче от пясъка,
лепнещ по твоето тяло.
Вече не мисля за мнение ничие,
вече съм нейде далече.
Неописуемото безразличие
с отлива свой ме отвлече
и – безучастен – ме носи нататъка,
носи ме пенният гребен,
тъй че от времемто мое остатъка
просто не ми е потребен,
тъй че аз, земният, страшно суетният,
вярвай, не ще побледнея,
ако ми кажат, че тоз ми е сетния
ден, отреден да живея.
Само в момента, във който отида си,
бавно притворил клепачи,
мойто последно видение ти да си –
другото нищо не значи!
