ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Февруари в стихове от Валентина Радинска

Февруари в стихове от Валентина Радинска

Валентина Радинска е родена в Сливен през септември 1951 година. Работила е като редактор в студията за игрални филми „Бояна“ и като журналист. Член e на Сдружението на българските писатели и на българския ПЕН-клуб. Първата ù стихосбирка „Към мен върви човек“ излиза през 1977 година. Следват поетичните книги „Нощна книга“ (1983, 2004), „Не“ (1988), „Чистилище" (1993), „Всичко" (1995), „Поне" (2001), „Нощна книга" (2004). Съставител е на антологията „Съвременна българска поезия" (2001). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.

Носител е на множество литературни награди, а в поезията ù тишината и крясъците на душата съжителстват в дома на мерената реч като бяло и черно, които не са пълноценни едно без друго. Споделяме с вас две стихотворения от Валентина Радинска, посветени на февруари, от нейната стихосбирка „Нощна книга“.

***

Кардиограма

Ще доживея до лятото. А сега – февруари е стръмен,

и градът се задъхва, подхлъзва, пълзи към върха му.

Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани,

и пияните рижи мъже ми напомнят баща ми.

 

Сякаш люта война – зима в пустите плажове шета,

като склад за шинели е разбъркано, сиво морето;

мълком призрачни кораби в хоризонта настръхнал

                                                                    потъват,

дърпат чайките мократа мърша, на кръст я

                                                                    разпъват...

 

Ще доживея до лятото... Знам си колко това ще ми

                                                                         струва.

А навън февруари – бяла примка за мене сънува.

Бог да пази звездите в заледените мъртви фонтани

и мъжете, които така ми напомнят баща ми!

 

Разточително-кратко сме млади, и имаме вяра,

унизително-дълго я носим по разни пазари;

милиарди самотници – колко тъжни надежди лелеем,

как мъчително трудно решаваме – да оцелеем!

 

Затова посред зимата, свела ледени устни над мене,

посред тази случайна, съчинена без обич вселена;

пред звездите трошливи в заледените, мъртви фонтани,

и пред мъжете, които така ми напомнят баща ми –

аз повтарям, повтарям на себе си, и в плача си се смея:

 

ще доживея до лятото... Ще доживея!

Има и още едно...