Из "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич

Самотен човешки глас

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?
…Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го обичам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожарната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда.“

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш светеше… Цялото небе… Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от битума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака… Тръгнали без брезентовите костюми, както си били само по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар…

Четири часа… Пет часа… Шест… В шест щяхме да ходим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, са 40 километра. Да сеем, да орем… той обичаше… Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живия… Даже снимките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън… Аз викам него…

Седем часа… В седем часа ми казаха, че е в болницата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите въртят като луди!“ не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позната, беше лекарка в същата болница. Сграбчих я за престилката, докато слизаше от колата: „Пусни ме да вляза!“ — Не мога. Той е в тежко състояние. — Държа я: „Само да го видя“. „Добре де — казва — да вървим. За петнайсет-двайсет минути.“ Видях го…Целият отекъл, подут… Очите почти ги няма… „Мляко трябва. Много мляко! — рече ми една позната. — Трябва да пият поне по три литра.“ — Но той не пие мляко. — „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено санитарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше…
В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи… В първия ден… Научихме, че под развалините е останал вторият — Валера Ходемчук. Така и не го откриха. Бетонираха го. Но още не знехме, че всички те ще бъдат първите…
Питам го: „Васенка, какво да правя?“ — Махай се оттук! Махай се! Ще имаш дете. — Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ — Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест, за да стигне за всички… Но от млякото им ставаше лошо… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекарите, незнайно защо, твърдяха, че са се отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните бяха с респиратори… Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците… Нормален живот… Само че… миеха улиците с някакъв прах…
Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора наоколо… Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Жените се скупчихме. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, трепахме се. Войниците, вече подредени
в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Москва, но трябва да им донесем дрехи — тези, с кото са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом — през целия град… Дойдохме с чантите, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем…
През нощта… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна — стотици пожарни коли. Идваха отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея… Ругаем и плачем…
По радиото казаха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си нещо топло и бъдете спортно облечени, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха — ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.
Не помня как пристигнах…Сякаш дойдох на себе си, когато видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Закараха го със специален самолет!“. Но ние дозасадихме градината — картофи, зеле (а след седмица щяха да евакуират селото!) Кой да знае? Кой го знаеше тогава?
Вечерта повърнах. Бях бременна в шестия месец. Лошо ми беше… През нощта ми се присъни, че ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!“. А когато почина, нито веднъж не ме повика. Нито веднъж… (Плаче). Ставам сутринта с мисълта, че ще ида в Москва сама… „Къде си тръгнала?“ — плаче майка му. И баща му го стегнаха за път: „Нека да те заведе“. От спестовната книжка изтеглиха парите, които имаха. Всичките пари.
Пътя не помня… Пътят отново изчезна от паметта ми… В Москва попитах първия срещнат милиционер в коя болница лежат чернобилските пожарникари и той ни каза, а аз се учудих, че го направи, защото ни бяха наплашили, че е държавна тайна, строго секретно.

В Шеста болница — на „Щукинская“…

В тази болница, специална радиологична болница, без пропуск не пускаха. Дадох пари на портиерката и тя тогава ми каза: „Върви“. Каза на кой етаж. Пак помолих някого… И ето ме, седя в кабинета на завеждащата радиологичното отделение — Ангелина Василевна
Гускова. Тогава още не знаех как се казва, нищо не помнех. Знаех само, че трябва да го видя.
Да го намеря.
Веднага ме попита:
— Миличката ми! Миличката ми… Имаш ли деца?
Как да ѝ кажа?! И разбирам, че трябва да скрия бременността си. Няма да ме пусне при него! Добре че бях слабичка, нищо не ми личеше.
— Имам — отговарям.
— Колко?
Мисля си: „Трябва да кажа, че са две. Ако е едно — няма да ме пусне“.
— Момче и момиче.
— Щом са две, значи няма да се налага да раждаш повече. Сега ме слушай: централната нервна система е напълно поразена, костният мозък е поразен напълно…
„Е, добре — мисля си, — ще стане малко нервен.“
— И още: ако се разплачеш, ще те отпратя веднага. Не трябва да се прегръщате и целувате. Не се приближавай. Давам ти половин час.
Но аз знаех, че няма да си тръгна оттук. Ако си тръгна, то ще е с него. Заклех се в себе си!
Влизам… Седят на леглата, играят на карти и се смеят.
— Вася! — викат му.
Обръща се:
— О, братлета, свършено е с мен! И тук ме намери!
Един такъв смешен беше, пижамата му е четиридесет и осми номер, а той носеше петдесет и втори. Къси ръкави, къси панталонки. Но лицето му не беше подуто вече… Вливаха им някакъв разтвор…
— И как така изчезна изведнъж? — питам го.
А той иска да ме прегърне.
— Стой, стой — не го пуска при мен лекарят. — Няма какво да се прегръщате.
Обърнахме го на шега. И ето че всички дотичаха тук, също и от другите отделения. Всички бяха от нашите. От Припят. Двайсет и осем души ги бяха докарали със самолет. Какво става там? Какво става при нас в града? Отговарям им, че е почнала евакуация, целият град го извеждат за три или пет дни. Момчетата мълчат… А там имаше още две жени, едната от тях беше дежурила на входа в деня на аварията, тя заплака:
— Боже мой! Децата ми са там. Какво ли е станало с тях?
Прииска ми се да бъдем с него само двамата, даже и за една минутка. Момчетата усетиха, всеки си измисли причина и излязоха в коридора. Тогава го прегърнах и целунах.
Той се дръпна:
— Недей да седиш до мен. Вземи си стол.
— Това са глупости — махнах с ръка. — Ти видя ли къде стана взривът? Какво има там? Нали първи бяхте там…
— Най-вероятно е саботаж. Някой го е направил нарочно. Всички момчета мислят така.
Така говореха тогава. Мислеха си.
На следващия ден, когато отидох, те вече лежаха по един, всеки в отделна стая. Категорично им бяха забранили да излизат в коридора. Да общуват един с друг. Чукаха по стените: точка-тире, точка-тире… Точка… Лекарите го обясниха така, че всеки организъм реагира по различен начин на дозите на облъчване и онова, на което един би издържал, може да не е по силите на друг. Там, където те лежаха, „светеха“ даже стените. Отляво, отдясно и на етажа под тях… Оттам изселиха всички, нямаше нито един болен… Под тях и над тях
никого…
Три дни живях при моите московски познати. Казваха ми: вземи тенджерата, вземи супника, не се притеснявай. Такива хора бяха… Такива! Сварих пуешки бульон, за шест души. За шестте наши момчета… Пожарникарите… От една смяна… Всички те бяха дежурни
в онази нощ: Ващук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. От магазина им купих паста за зъби, четки, сапун. Нямаше нищо в тази болница. Малки хавлии им купих… Чудя се сега на моите познати, те, разбира се, се страхуваха, нямаше как да не се страхуват, вече се носеха всякакви слухове, но въпреки това ми предлагаха: вземи всичко, което ти трябва. Вземи! Как е той? Как са те? Ще живеят ли? Ще живеят… (Мълчи.) Тогава срещнах много добри хора, не ги запомних всички… Светът ми се беше свил до една точка. Той… Само той… Помня една
възрастна санитарка, която ме подучваше: „Има болести, които не се лекуват. Трябва да седиш и да му галиш ръката“.
Рано сутринта отивам на пазар, оттам — при моите познати, варя бульон. Трябваше да очистя всичко, да го надробя, да го разделя на порции. Някой ме помоли: „Донеси ябълки“. С шест половинлитрови шишета… Винаги за шестима! В болницата седя до вечерта. А вечерта — пак на другия край на града. Колко ли щях да издържа така? Но след три дни ми казаха, че мога да живея в общежитието за медицински работници, на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!!
— Но там няма кухня. Как ще им готвя?
— Вече не трябва да готвите. Стомасите им престават да приемат храна.
Започна да се променя — всеки ден вече виждах друг човек… Изгарянията излизаха на повърхността… В устата, по езика и по бузите първо се появиха малки язвички, после се разраснаха. Лигите му течаха на талази, на бели ивици. Цветът на лицето… Цветът на тялото… Син… Червен… Сиво-кафяв… А то цялото е толкова мое, толкова любимо! Не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее… Спасяваше ме това, че всичко ставаше мигновено, нямаше кога нито да мислиш, нито да плачеш.
Обичах го! Все още не знаех колко го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Взема ме на ръце и се върти. И ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват.

Гледайте и минисериала "Чернобил"!