Неделен книжен клуб

Из „Гола съвест“ на Николай Хайтов

Разказът е част от най-известния му сборник

Из „Гола съвест“ на Николай Хайтов

Снимка: artday.bg

Освен автор на литературни произведения, пиеси и рецензии, Николай Хайтов е и главен редактор на списание „Родопи“ (1966 г.), секретар (1966 – 1968 г.) и председател (1993 – 1999 г.) на Съюза на българските писатели. Най-известният му труд е сборникът „Диви разкази“, преведен на близо 30 чужди езика. Именно откъс от него ще си припомним днес.

„Гола съвест“ (1967)

Една година съм бил на власт — през трийсет и трета, „блоковото време“, но тая година ще ми държи влага, докато съм жив. Като делихме властта в нашето село, на демократите се даде кметската длъжност, а на земеделците — помощника. Аз можеше да стана кмет, че бех най-стария демократ в село, но си рекох: „Защо ми са кметски главоболия? Кой кому откраднал, кой кому нива преорал и всички — все при кмета, кривите им краставици да оправя! По-добре ще стана разсилен, хем работата лека, хем заплатата — като на кмета.“ Взехме и едно грамотно момче, направихме го демократ и го назначихме за секретар-бирник. Лесничейството даде разрешение да се отсекат две хиляди кубика материал от общинската гора, вързахме, значи, финансията и общината стана — топ! Само че не минаха три-четири месеца и топът изгърмя право в мене — когато дойде време да се продават двете хиляди кубика от общинската гора, аз исках да се отсекат материалите с общински средства и да се продадат на търг, за да хване общината по-хубава пара, а кметът със секретаря говориха с двама търговци да им харижат материалите кажи-речи на безценица.

Надуших аз това „шушу-мушу“ с търговците и заявявам на кмета, че по закона материалите трябва да се излагат на търг, не да се продават частно.

— Пали си ти печките — вика ми кметът — и се не бъркай в управата!

— Ще разглася — казвам — на съветниците!

— Разгласявай, но да ти е ясно отсега, че аз съм кмет, а ти като разсилен си ми в ръцете!

На другата сутрин ми дават заповед за уволнение: „За пререкание с кмета и недобросъвестно палене на печките!“ Нямаха пари да ми платят заплатата, та ми издадоха удостоверение, че общината има да ми я дава. С това удостоверение съдих общината, но в съда поискаха да представя препис от ведомостта за заплатите, но секретарчето скри ведомостта и заплатата ми изгоря. В това време търговците влезнаха в общинската гора и започнаха сечта. Ама да ти види око сеч: едно дърво маркирано, а покрай него повалят още пет! Секат, товарят на колите и през Студница — право в града. Тъй я беха подредили онбашиите, че никой от горските се не явява да види какво става. От горските до лесничея — всичко парализирано! Като разбрах, че рушветчилъка е играл наред — и отдолу няма сила маскарлъците да спре, — започнах всеки ден да подавам по една и съща телеграма до Министерството на земеделието: „Гората се изсича беззаконно, искаме анкета! За населението на Крива лъка — Панайотов.“ Телеграмите струваха пари, но аз нито парите си жалех, нито пък времето. Оставих си работата, направих си една колибка край шосето в Студница, където минаваха кираджиите на търговците, седяхме там с баджанака — попа — и записвахме колко коли минават кутробан. През деня описваме колите, а вечерта пишем телеграми до министъра на земеделието. Попът ги пише, аз подписвам.

Един ден дойде при мене Ванчо, комисионерът на търговците:

— Искаме да поприказваме — казва — насаме.

Попът беше си отишел в село.

— Заповядай — казвам — в колибата!

Като влезнахме в колибата, той бръкна в една кожена чанта, препасана през рамото, извади оттам пачка с каймета:

— Десет хиляди да се почерпиш и да не ровиш повече, защото тия работи не са добри!

— Върху мойта съвест такова нещо аз не взимам!

Той помисли, че ми се виждат малко десетте хиляди лева, и взе да се лови за молива:

— Нямам в себе си повече пари, но ще ти напиша една бележка до чорбаджията и останалите — казва — до петнайсет хиляди ще си ги вземеш лично ти, щом отидеш в града! Да си свършиш някаква работа.

— Криво сме се разбрали! Аз парите ви няма да взема!

Гледа ме Ванчо и не вярва, че си му връщам пачката: петнайсет хиляди беха тогава много пари!

— Абе, бай Гроздане, ти имаш ли в главата си акъл? Да не стане сетне тъй, че да съжаляваш, ей! Хубаво си сметни сметката!

— Смятай си ти твойта сметка, а пък за мойта грижа не бери!

Курназ съм и аз, че съм на власт.

След няколко деня допадна в селото хабер: да се изпратят три мулета в града, че идвала анкета. Оклюмаха се общинарите, ала нямаше как — пратиха мулета и до вечерта дойдоха в село околийският началник, лесничеят и един писар с тях. Беха им наловили риба, печено агне беха опекли да ги гощават, но началникът не прие гощавката, ами нареди транзит през село да се мине и да се отиде на самото място в гората и там да се разпитат свидетелите, в самото сечище.

Работата, значи, бие на дебело.

Отивам аз при селяните:


— Сега му е времето! Вървете при началника и кажете каква е истината и как общината се ограбва!

Един вика „ще дойда“, друг вика „ще дойда“, трети казва „дадено, готово“, а когато започна разпитът, няма ни един! Кой уплашен, кому нещо в ръката пуснали и на топа на устата — само аз и попът.

— Колко според тебе са изсекли търговците? — пита ме началникът. Писарят записва.

— Най-малко пет хиляди кубика!

— Факти, факти! — вика лесничеят. — Голи думи място не ловят!

— Ето ви — казвам — бележника: само за трийсет и четири дена са минали шестотин коли!

— Твоят бележник — развика се лесничеят — не е документ.

— Ами тогава избройте дънерите, дето са отсечени в гората, и работата ще се види.

— И това — казва лесничеят — не е доказателство! Дънерите може да не са отсечени само от търговците.

— Каваклиев — засече го началникът, — не защитавай личности! Аз съм от село, оставил съм си брадвата, за да облека формата, и тия работи ги знам. Кутробан може да се отсекат сто, нека са двеста кубика, но хиляда и две хиляди кубика — не! Без съгласието на горските власти — не!

Отиде си анкетата и след ден ли, два ли — носи ми разсилният призовка да се явя пред изследователя, в града! Викам на жената: „Бързо работи властта! Ще им свети маслото на тия хайдути, дето съсипват общинските гори.“

На другия ден тръгвам за града, по призовката на изследователя. Никъде не се отбивам, бързам да се явя.

— Добър ден, господин изследовател!

А той от вратата — за врата:

— Как се казваш? По кое си дело?

— По делото на общинските гори.

Погледна той в призовката:

— Ти си Гроздан Панайотов?

— Аз съм!

— А бе ти имаш ли — казва — пълномощно да подписваш телеграми от името на местното население?

Къде го чукаш, къде се пука!

— Нямам никакво пълномощно!

— Пиши — вика изследователят на машинописара: — „Нямам никакво пълномощно!“ Ето ти показанието — казва на мене, — подпиши, внасяй гаранция пет хиляди лева или те задържам!

Като рече „пет хиляди лева“ — изцеди всичката ми кръв до капка! Пет хиляди лева струваше тогава най-хубавото муле, а гроздето беше лев и петдесет!

— Няма ли грешка, господин изследовател? Пет хиляди лева са много пари. Най-сетне човек не съм убил…

— Фалшификацията е — вика — равносилна на убийство! Гаранцията, инак те задържам!

Излязох от канцеларията му като пиян и — къде, къде — отивам в околийското бюро на демократическата партия при Василев, имаше един адвокат.

— Казвай, господин Василев, какво да правя? Сполетя ме такова и такова зло.

— Щом си подписал показанието, ще внасяш парите. А сетне в съда ще гледам да те отърва.

— Ами като нямам лев!

— Ще те затворят!

— Бре! Ами сега?! Не можеш ли с пет хиляди лева да ми услужиш?

— Аз не мога! — вика ми Василев. — Но ще се обадя на Ничев — имаше един аптекар Ничев, и той в околийското бюро на демократическата партия. — Ето ти бележка — иди при Ничев!

Отивам при Ничев.

— Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев.

Дето има една: огън ти в пазва, трън — в петата, кол — в ребрата. И реших:

— По-добре затвор!

Даде си нареждането изследователят, дойде стражар и през града — право на гарата. Качихме се по етапен ред и към пладнина бехме в окръжния затвор. Аз — напред, а стражарят — подире ми с пушка. Хора се обръщат, чудят се какъв ли съм престъпник, гуглата ми чак почервеня от срам! Казвам на стражаря:

— Нека да вървим един до друг!

А той само ме побутва с масурчето на карабината.

— Стъпвай и мълчи!

Само една отстъпка ми направи: да обадя с два реда на баджанака, попа, че съм в окръжния затвор.

Не бех влизал в затвор и си мислех, че кой знае колко ли е страшно, а то не излезе чак дотам. Хора вътре много, всякакви, манджата ти — манджа, хлябът — хляб, седиш си в кауша и си почиваш. Карти не знаех — научиха ме двамата апаши, дето беха с мене в кауша. Случиха се способни хора и парици имаха, та порциона го даваха на мене, а пък те купуваха вънкашна храна. Питаха ме за какво съм в затвора — разправих им цялата работа.

— Василев — казвам — щеше да ме спаси, ама се бех измамил вече и подписах, та немаше как…

Апашите се споглеждат и подсмиват.

— На какво се смеете?


— На кокошия ти мозък — вика ми единият. Арменко се казваше, кавърдисан в лицето, суханав и много весел. От смеене зъбите му си беха все отвънка. — На тебе — казва — не ти ли е ясно, че Ничев, Василев и следователят са „и сие“? Следователят им хваща баламите като тебе, праща ги на Василев, Василев — на Ничев, одират ти кожата веднъж с гаранцията, втори път в окръжното съдилище, трети път — в апелацията, и четвърти — в касацията, докато те съдерат до кокал. Ние сме — казва — апаши, но взимаме само това, дето хората го носят в джобовете, а тяхната разбойническа банда обира и каквото имаш, и каквото нямаш! И се не задоволяват с по десет и стотина лева, а налитат само на хилядарки! Нас, като ни хванат, ни съдят, а тия нито ги хващат, нито ги съдят, напротив, хем си върлуват, хем баламите като твоя милост шапка им свалят… Ти първата въдица по една случайност не си я налапал, гледай — вика ми Арменко — втората да не налапаш, като дойдат да те спасяват… Кажи им, че сам ще се защитаваш. А ние ще те научим как!

Както казаха апашите, така и стана. На третия ден ми известиха, че имам свиждане. Гледам — Василев.

— Праща ме — казва — Ничев да те спасявам! Ето пълномощно — подписвай, за да мога да си влезна в ролята! Подвели са те по най-тежките членове и положението ти не е розово. Слава богу, че съдията е наш, демократ, ще въртим-сучиме да я някак си оправим. Подпиши!

— Няма — казвам — да подпиша! Пари нямам! Ще се защитавам сам!

Беше с очила Василев, сложи си още едни, за да ме види по-добре.

— Ти си луд! Язък ти за жената и децата!

— Изследователят нека да им бере греховете, господин Василев! Довиждане!

Дадох му, значи, гръб и се връщам при апашите.

— Де сега да ме научите какво да отговарям на съда!

— Разкажи ми — казва Арменко — цялата работа от край до край!

Започнах да му разказвам. Като стигнах до телеграмите, прекъсна ме:

— С две имена ли ги подписваше или с едно?

— С едно: Панайотов!

— Всички?

— Всички! Де ще имам артък пари да си пиша двете имена?

— А има ли във вашето село други Панайотовци?

— Най-малко десетина. Църквата ни е „Света Богородица“ или на гръцки — „Панаица“, и оттам сума ти свят е под фамилията Панайотов.

— Като се върнеш в село — казва ми Арменко, — да запалиш една свещ на света Панаица, че спасението ти от нея ще дойде… Като те извадят пред съда, ще поискаш да се приложи за доказателство избирателният списък. Нека да намерят измежду десетте-петнайсет Панайотовци кой е подписвал телеграмите… Само — казва — дано не сверяват почерка.

— Почерка и да го сверят, нищо не могат да намерят, защото телеграмите не съм ги писал аз, а попът, че почеркът му е по-четлив, а за попа те няма да се сетят. Ако ли се досетят — няма да посмеят да го съдят, ако пък го съдят — него владиката ще го спаси.

— Добре! — вика Арменко. — Хайде тогава да открием заседанието.

Другият апаш стана председател на съда, той се престори на прокурор, мене ме изправиха до вратата на подсъдимата скамейка и започнаха съдилището. Петнайсет пъти го повторихме: хем те си правеха джумбуш и примираха от смях, хем аз си окърших езика тъй, че сетне, когато ме извадиха на съд — занемяха и прокурорите, и съдията… Лошото е само, че преди да ми дойде съдът, жената, без да ме попита, подписала полицата за пет хиляди лева гаранция с хиляда лева горница и десет дена преди да се гледа делото, пуснаха ме от затвора.

Питам жената:

— Кой те накара на своя глава да подписваш?

— Попът.

— Ти — казвам, — попе, защо си се набъркал в моите работи?

— Околийското бюро се набърка — вика ми попът, — не само аз. Те са взели решение — има-няма — гаранцията да се внесе, за да не петниш — кай — партията в затвора с разните му там апаши!

На зъба ми беше да му кажа кои са истинските, страшните апаши, но си рекох — нека да мълча, делото да мине, че да настъпи в мойта къща мир.

Мина делото. Умиха лицето ми, дето се вика, с най-светената вода, но като се върнах в село, само една неделя карах в мир. „В мир и любов“, както в Библията пише. Жената беше тогава на трийсет и две, аз — на трийсет и девет — нищо не можеше да ми се опре! Само на децата беха задничетата им голи и това ме наскърбяваше, ала жената — весела жена — не ми даваше за това да се замислям.

— Те не знаят, че задниците им са голи. Няма защо да им береш кахър!

Та караме, значи, тъй една неделя, а в понеделник заран — задава се пъдаринът. Сваля фуражката, вади една повиквателна и ми я дава.

— Кой ме вика?

— Нали си — казва — грамотен! Телеграми пишеш и подписваш, сметката водиш на търговците — чети!

И той, значи, кюлхането, покрай бирника и кмета се наточил „против“.

Чета и не вярвам на очите си: викат ме в обществената безопасност, стая нумер три! Пише „веднага“, а не казва дата: „Има си хас — помислих си — тая работа да е някаква си кметска уйдурма?“ И отивам при кмета да го питам.

— Тая ти ли си ми я скроил?

— Аз — вика — нищо не знам.

Мръсник и лисица! Гледа ме в очите и ме лъже. Кюрк си купил нов, въшкаринът му с въшкарин, дето аз го наредих за кмет, пораснала му, значи, работата и на келявата си глава сламена капела турил, и в канцеларията си седи с нея да го не сбърка някой, че е селянин. Идваше ми да го хвана за кюркя, но гавазите му — там! С пушки при нозе. Дирят ти махната само, за да те пречукат. Ами сега? С кого да се съветвам?

110 години от рождението на Димитър Димов

110 години от рождението на писателя Димитър Димов