ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из „И изгрява слънце“ на Ърнест Хемингуей

Из „И изгрява слънце“ на Ърнест Хемингуей

Снимки: Pinterest

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 година в Оук Парк и е сред най-добрите американски писатели, Нобелов лауреат, носител на „Пулицър“ и със стил, който сам определя като „теория на айсберга“. Когато е на 27 години, публикува първите си две творби – романите „Пролетни води“, както и „И изгрява слънце“, от който днес ви предлагаме откъс!

Глава IV

Излязох на улицата и тръгнах към булевард Сен Мишел. Подминах кафене „Ротонд“, все още препълнено, погледнах към кафене „Дю Дом“, чиито маси бяха заели целия тротоар. От една маса някой ми махна с ръка, но не видях кой беше и продължих пътя си. Исках да се прибера. Булевард Монпарнас беше безлюден. Ресторантът на Лавин беше затворен, а пред „Клозери де Лила“ прибираха масите. Минах край паметника на маршал Ней сред разлистените кестени под електрическата лампа. До пиедестала беше положен тъмночервен венец, вече повехнал. Спрях се и прочетох надписа на лентата: „От бонапартистките групи“, дата — не помня коя. Маршал Не изглеждаше много добре с високите си ботуши, размахал сабя сред разлистените кестени. Жилището ми беше точно отсреща, в началото на булевард Сен Мишел.

В стаичката на портиерката светеше, почуках на вратата и тя ми подаде пощата. Казах ѝ лека нощ и се качих горе. Имаше две писма и няколко вестника. Хвърлих им поглед в столовата, където гореше лампата със светилен газ. Писмата бяха от Щатите. Едното беше банкова сметка. Остатъкът се равняваше на 2,432 долара и 60 цента. Извадих чековата си книжка, събрах общата сума на четирите чека, които бях подписал след първото число на месеца, и пресметнах, че ми остават 1,832 долара и 60 цента. Вписах тази сума на гърба на банковата сметка. Другото писмо бе сватбена покана. Мистър и мисис Алойшъс Кърби съобщават за бракосъчетанието на дъщеря си Кейтрин — всъщност не познавах нито момичето, нито човека, за когото се омъжваше. Сигурно бяха разпратили такива писма из целия град. Що за име — Алойшъс. Сигурно не бих забравил човек с такова име. Звучеше солидно, по католически. На поканата имаше герб. Като герба на Зизи — гръцкия херцог. И на графа. Странен човек беше графът. Брет също имаше титла. Лейди Ашли. По дяволите Брет! Вървете по дяволите, лейди Ашли!

Запалих нощната лампа, прекъснах светилния газ ѝ отворих широките прозорци. Леглото беше далеч от прозорците и седнах да се събличам, без да ги затварям. Вън по трамвайните релси минаваше нощното влакче със зеленчук за пазара. Нощно време, когато не можеш да заспиш, този шум дразни. Огледах се полусъблечен в огледалото на големия гардероб до леглото. Типично френска наредба. При това доста практична. И все пак, как можаха точно така да ме ранят! Може наистина да е смешно. Облякох си пижамата и легнах. Имах два вестника за борбите с бикове. Снех им опаковките. Единият беше оранжев. Другият — жълт. И двата даваха едни и същи новини, така че който и да прочетях, другият щеше да ми стане безинтересен. „Ел Торил“ минаваше за по-добър, затова започнах с него. Изчетох го целия заедно с писмата на читателите и ребусите. Угасих лампата. Надявах се да заспя.

Мисълта ми заработи. Пак старата болка. Наистина глупаво е да те ранят така, при това по време на бягство, и то на такъв несериозен фронт като италианския. В италианската болница искахме да си основем дружество. Имаше смешно име на италиански. Интересно какво ли правеха останалите, италианците. Това беше в главната миланска болница „Падильоне Понте“. Съседната сграда беше „Падильоне Зонда“. Имаше статуя на Понте или може би на Зонда. Там именно дойде да ме навести полковникът за свръзка. Смешно беше. Може би първото смешно нещо. Бях целият бинтован. Но му бяха разказали за мен. И той произнесе изумителна реч: „Вие, чужденецо, англичанино (за тях всички чужденци бяха англичани), дадохте нещо повече от живота си.“ Каква реч! Бих я преписал със златни букви, за да я окача в редакцията. Той ни за миг не се усмихна. Сигурно се поставяше на мое място. „Che mala fortuna! Che mala fortuna!“

Всъщност нямах навика да се замислям за това. Опитвах се да го приемам философски и да не досаждам на околните. Вероятно никога не бих страдал, ако не бях срещнал Брет, когато ме изпратиха в Англия. Както изглежда, тя желаеше само онова, което не можеше да постигне. Такива са хората. Да вървят по дяволите. Католическата църква има добър подход при такива случаи. Поне дава добър съвет. Да не се мисли за това. Превъзходен съвет. Опитай се някой път да го последваш. Опитай се, ако можеш.

Лежах буден и мисълта ми блуждаеше. Не успях да ѝ дам друга насока, тя се върна към Брет и всичко останало изчезна. Мислех за Брет, мисълта ми престана да блуждае и тръгна плавно, както се носят вълните. Най-неочаквано се разплаках. След малко се почувствувах по-добре, полежах, заслушан в тежките товарни ремаркета по трамвайната линия, които отминаваха надолу по улицата, после заспах.

Събудих се. Навън се караха. Ослушах се и ми се стори, че различавам познат глас. Навлякох един халат и се запътих към вратата. Долу говореше портиерката. Беше много ядосана. Чух името си и се обадих.

— Вие ли сте, monsieur Барнс?

— Да, аз съм.

— Тук има някаква си жена, която разбуди цялата улица. Що за безобразие по този час! Разправя, че трябвало да ви види. Казах й, че спите.

В същото време чух гласа на Брет. В първия момент, полусънен, бях уверен, че е Жоржет. Не зная защо. Тя не би могла да знае адреса ми.

— Пуснете я горе, моля.

Габриела е Везна, която обича да има задачи, затова не се затруднява да поддържа няколко баланса едновременно – между момичето от село, защото е израснала там, и момичето от града, което е днес; между изучаването на PR и практикуването му; между поезията в душата си и прозата на задушаващите делници. Страхува се от тъмното (затова се старае да внася светлина), от неверни приятели (...