Из „Игра на тронове“, романът

Денерис

Церемонията започна призори и продължи чак до тъмно — безкраен ден на пиянство, пиршества и боеве. Сред дворците от плетена трева бяха издигнали огромен земен насип и там бяха сложили да седи Дани — до Хал Дрого, над кипящото море от дотраки. Никога не беше виждала толкова много хора на едно място, нито толкова странни и вдъхващи страх хора. Господарите на конете можеха да се обличат в разкошни тъкани и да се мажат със сладки благовония, когато посещаваха свободните градове, но навън, под откритото небе, се придържаха към старите си порядки. Мъжете, както и жените, носеха шарени кожени елеци на голи гърди и гащи, тъкани от конска козина, стегнати с колани с бронзови токи, а воините мажеха дългите си плитки с топена в земни ями тлъста мас. Тъпчеха се с конско месо, печено с мед и люти чушки, напиваха се до изнемога с ферментирало кобилешко мляко, както и с отбраните вина на Илирио, и бълваха пиперливи шеги около огньовете с дрезгавите си и груби за ушите на Дани гласове.

Визерис го настаниха малко под нея — великолепен в новата си черна вълнена туника, с пурпурен дракон на гърдите. От двете му страни седяха Илирио и сир Джора. Мястото им беше най-почетното, точно под кръвните ездачи на самия хал, но Дани долавяше гнева в люляковите очи на брат си. Не му харесваше, че седи под нея, и кипваше всеки път, когато робите поднасяха всяко поредно блюдо първо на хала и на невестата му, а пред него оставяха всичко, което те откажеха. Нищо не можеше да направи, освен да таи възмущението си, и той го таеше, но с всеки час настроението му ставаше все по-мрачно, при всяко поредно оскърбление над личната му особа.

Дани никога не беше се чувствала толкова сама както сега, седнала сред тази огромна орда. Брат й беше наредил да се усмихва и тя така се усмихваше, че лицето я заболя и сълзите неволно бликнаха от очите й. Направи всичко възможно да ги скрие, знаейки колко ще се ядоса Визерис, ако я види, че плаче, и ужасена от мисълта как ли ще приеме това Хал Дрого. Не спираха да й поднасят храна — димящи късове месо и дебели черни наденици, сочна кървава дотракска месеница и яхнии с уханни треви, а след това плодове и тънки пентоски банички, но тя махаше с ръка и не хапваше нищо. Стомахът й вреше и тя знаеше, че ако изяде нещо, ще повърне.

Нямаше с кого да поговори. Хал Дрого ревеше заповеди и дрезгави шеги към кръвните си ездачи долу и много рядко я поглеждаше. Нямаха общ език. Дотракският беше неразбираем за нея, а халът знаеше само няколко думи на далечния валириански диалект на свободните градове и нищичко на общата реч на Седемте кралства. Един разговор с Илирио и брат й щеше да е добре дошъл, но те бяха доста далече под нея.

Затова тя си седеше в брачната копринена рокля, отпиваше от чашата подсладено с мед вино и си говореше наум. „Аз съм кръвта на дракона — казваше си сама. — Аз съм Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък, от кръвта и семето на Егон Завоевателя.“

Слънцето едва се беше вдигнало на четвъртина в небето, когато видя как умря първият мъж. Биеха тъпани и няколко жени танцуваха за хала. Дрого ги наблюдаваше безизразно, но очите му следяха движенията им и от време на време той хвърляше по някой бронзов медальон, та жените да се сборичкат за него...

...„Аз съм кръвта на дракона“, отново си каза тя.

Когато слънцето най-после се спусна ниско в небето, Хал Дрого плесна с ръце и тъпаните и глъчта на пиршеството изведнъж секнаха. Дрого стана и дръпна Дани да се изправи до него. Време беше за булчинските й дарове.

А след даровете, знаеше тя, идваше ред на първата езда и на консумацията на брака й. Дани се опита да изтласка тази мисъл от главата си, но не можа. Присви се, за да спре да трепери.

Брат й Визерис й подари три млади слугини. Дани знаеше, че не му бяха стрували нищо. Несъмнено момичетата ги беше осигурил Илирио. Ирри и Джикуи бяха меденокожи дотрачки с бадемови очи, а Дорея — светлокоса и синеока девойка от Лис.

— Това не са обикновени слуги, сладка ми сестричке — каза брат й, докато ги представяше една по една. — Двамата с Илирио ти ги избрахме лично. Ирри ще те учи на езда, Джикуи на дотракска реч, а Дорея ще те обучава на женските хитрости в любовта. — Той се усмихна тънко. — Много е добра, двамата с Илирио сме готови да се закълнем в това.

Сир Джора Мормон се извини за дара си.

— Много е скромен, моя принцесо, но като един беден изгнаник не мога да си позволя нищо повече — каза той и остави пред нея вързоп стари книги. Тя видя, че са истории и песни за Седемте кралства на общата реч. Благодари му от цялото си сърце.

И още...

---

Магистър Илирио измърмори заповед и четирима плещести роби забързаха напред, понесли грамаден сандък от кедрово дърво, обковано с бронз. Когато тя го отвори, намери вътре купища от най-финото кадифе и дамаска, каквито свободните градове можеха да предложат… а най-отгоре сред мекия плат лежаха три огромни яйца. Дани ахна. Бяха най-красивото нещо, които бяха виждали очите й, всяко различно от останалите, нашарени с толкова ярки цветове, че отначало си помисли дали не са инкрустирани със скъпоценни камъни, и толкова големи, че с две ръце едва можеше да задържи едно. Тя внимателно го вдигна, очаквайки, че е направено от някакъв тънък порцелан или нежен емайл, но се оказа много по-тежко, сякаш беше от камък. Повърхността на яйцето беше покрита с тънки люспички и когато го обърна в шепите си, те заблестяха като излъскан метал на светлината на гаснещото слънце. Едно яйце беше тъмнозелено с бронзови петънца, които светваха и изчезваха според това как Дани го обръщаше. Другото — светло кремаво и опръскано със златни точици. А последното беше черно, черно като морето посред нощ, и въпреки това сякаш живо, с пурпурни вълнички и спирали, които се вихреха по повърхността му.

— Какво е това? — попита тя изпълнена с почуда.

— Драконови яйца. От Сенчестите земи, оттатък Асшаи — каза магистър Илирио. — Еоните са ги превърнали в камък, но още блестят с ярката си красота.

— Ще ги пазя цял живот, като съкровище.

Дани беше чувала за такива яйца, но никога не беше виждала и не допускаше, че ще види. Дарът наистина беше великолепен, макар да знаеше, че Илирио може да си позволи такава щедрост. Беше си спечелил цяло състояние в коне и роби заради участието си в продажбата й на Хал Дрого.

Кръвните ездачи на хал й поднесоха традиционните три оръжия. А оръжията си ги биваше. Хаго й подари голям кожен бич със сребърна дръжка, Кохоло — великолепен аракх, обкован със злато, а Кото — двойно извит лък от драконова кост, по-висок от самата нея. Магистър Илирио и сир Джора я бяха научили на традиционния отказ на тези дарения.

— Това е дар, достоен за велик воин, о, кръв на моята кръв, а аз съм само жена. Нека моят господар съпруг да ги вземе вместо мен. — Така и Хал Дрого се сдоби с „булчински дарове“.

Други дотраки й заподнасяха още какво ли не: пантофи и скъпи накити, и сребърни звънчета за косата й, колани с медальони и ярко боядисани елеци, меки кожи, пясъчна коприна и шишенца с благовония, игли и пера, и тънкостенни кани от пурпурно стъкло, и нощница, ушита от кожата на хиляда мишки. „Хубав дар, халееси“, каза магистър Илирио, когато тя го попита какво е това. „Голям късмет носи.“ Даровете се трупаха и трупаха около нея на купчини — повече, отколкото можеше някога да си представи, много повече, отколкото би могла изобщо да използва.

Последен от всички, брачния си дар й поднесе самият Хал Дрого. Когато я остави, от средата на стана се надигна очакваният тих шепот и нарасна, докато не обхвана целия халазар. Щом се върна, плътната маса дотракски дарители се раздвои и той доведе пред нея коня.

Беше млада кобила, великолепна и изпълнена с дух. Дани разбираше достатъчно от коне, за да съобрази, че това не е обикновено животно. В нея имаше нещо, което караше дъха ти да секне. Беше сива като зимно море и с грива като сребърен дим.

Тя колебливо посегна и погали коня по шията, прокара пръсти по среброто на гривата й. Хал Дрого каза нещо на дотракски и магистър Илирио преведе.

— Сребро за среброто на твоята коса, казва хал.

— Красива е — промълви Дани.

— Тя е гордостта на халазар — каза Илирио. — Обичаят повелява халееси да яха животно, достойно за мястото й до хал.

Дрого пристъпи напред и я прихвана за кръста. Вдигна я леко като дете и я постави на дотракското седло, много по-малко от онези, с които бе свикнала. Дани поседя там, обзета от нерешителност. Никой не й беше казвал за тази част.

— Сега какво трябва да направя? — попита тя Илирио.

Отговори й сир Джора Мормон:

— Хвани юздите и препусни. Но не отивай далече.

Дани стисна юздите с треперещите си ръце и пъхна стъпалата си в късите стремена. Яздеше прилично, но само толкова; много повече време беше прекарала в пътуване с кораб, в кола и на носилка, отколкото на конски гръб. Молейки се дано да не падне и да се опозори, тя докосна съвсем леко и плахо с коленете си хълбоците на кобилата.

И за пръв път от толкова часове забрави за страха си. А може би и за пръв път в живота си.

Сребристосивата красавица се понесе напред с гладка, копринена стъпка, а тълпата отпред се отвори с хилядите си очи, приковани в двете. Дани усети, че се движи по-бързо, отколкото искаше, но странно защо това беше възбуждащо, а не страшно. Тя се усмихна. Дотраките се пръснаха да й отворят пътя. Най-лекият натиск с краката, най-нежното подръпване на юздите и кобилата се отзоваваше. Тя я подкара в галоп, а дотраките подсвиркваха, смееха се, подвикваха и отскачаха от пътя й. Когато обърна да препусне назад, пред нея, точно на пътеката, лумна буен огън. Бяха се струпали от двете страни и нямаше как да спре. И тогава я изпълни непозната дързост и тя притисна глава до шията на кобилата.

Сребърният кон прескочи пламъците все едно че имаше криле.

Тя спря пред магистър Илирио и каза:

— Кажете на Хал Дрого, че ми е подарил вятъра.

Дебелият пентосец заглади жълтата си брада, докато превеждаше на дотракски, и Дани видя как женихът й за пръв път се усмихна.

Точно тогава последното резенче на слънцето се скри зад стените на Пентос. Дани беше изгубила представа за времето.

 

Из „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич