ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из най-доброто от Хорхе Луис Борхес

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, есеист и поет. Роден в семейството на адвокат и преводачка, само на 15 години се премества в Женева, където завършва колеж, а след края на Първата световна война се мести многократно в няколко испански града. В този период е публикувано и първото му стихотворение, „Химн на морето“, тогава се запознава с известни местни писатели, сред които Рамон Гомес де ла Серна.

С връщането си в Буенос Айрес през 1921 г. започва да публикува още повече свои творби. Част от тях ще намерите и в „Този търпелив лабиринт от линии“, издадена по случай 120-годишнината му. А ето и кратък откъс от книгата „Творецът“, част от която е включена в сборника.

***

DREAMTIGERS

В детството си аз бях страстен поклонник на тигъра – не петнистия тигър сред камалотите на Парана и в амазонските дебри, а истинския, азиатския тигър на ивици, срещу който могат да устоят само въоръжени мъже в кула върху боен слон. Аз стоях безкрайно дълго пред една от клетките в зоологическата градина; аз обичах пространните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на техните тигри. (Още помня онези рисунки – аз, който не мога да си спомня безпогрешно лице или усмивка на жена.)

Детството мина, тигрите и увлечението по тях изчезнаха, но още са живи в моите сънища. В този потопен надълбоко или хаотичен пласт те пак изобилстват.

Ето: спя, развлича ме някакъв сън и изведнъж разбирам, че е сън. И си мисля: това е сън, просто игра на моята воля, а щом като имам безгранична власт, сега ще създам един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не успяват да родят желания звяр. Тигърът се явява наистина, но е немощен или препариран, с уродлива форма или с недопустими размери, мярва се само за миг или прилича на куче или на птица.

***

ПРИТЕЖАНИЕ НА МИНАЛОТО

Знам, че съм загубил толкова неща, че не бих могъл да ги преброя, и че тия загуби сега са всичко мое. Знам, че съм загубил жълтото и черното, и мисля за тия невъзможни цветове тъй, както не мислят зрящите. Баща ми е мъртъв и винаги е до мен. Когато декламирам стихове на Суинбърн, го правя, казват, с неговия глас. Само мъртвият е наш, наше е само онова, което сме изгубили. Илион го няма, но Илион пребъдва в оплакващия го хекзаметър. Израил го нямаше, когато бе древна носталгия. Всяко стихотворение с времето става елегия. Наши са жените, които ни оставиха, неподвластни вече на утрешния ден, който е тягост, и на тревогата и гнета на надеждата. Няма друг рай освен изгубения.

***

ЗАСТРАШЕНИЯТ

Любовта е. Ще трябва да се крия или да бягам.
Растат стените на затвора й като в страшен сън.
Красивата маска се е сменила, но както винаги е само една. С какво ще ми помогнат моите талисмани: заниманието с литература, смътните знания, изучаването на думите, с които си е служил суровият Север, за да възпява своите морета и своите мечове, ведрото приятелство, хранилищата на Библиотеката, обикновените неща, привичките, младата обич на майка ми, ратната сянка на моите мъртъвци, безначалната нощ, сладостта на съня?
Да бъда с тебе или да не бъда с теб, е мярката на моето време.
Вече се чупи делвата над извора, вече се надига човекът при крясъка на птицата, вече са помръкнали онези, които гледат през прозорците, но тъмнината не донесе покой.
Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея и занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.Има една улица, по която не смея да мина.
Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува; тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло.

 

 

Габриела е Везна, която обича да има задачи, затова не се затруднява да поддържа няколко баланса едновременно – между момичето от село, защото е израснала там, и момичето от града, което е днес; между изучаването на PR и практикуването му; между поезията в душата си и прозата на задушаващите делници. Страхува се от тъмното (затова се старае да внася светлина), от неверни приятели (...