Неделен книжен клуб

Из "Ръководство за оцеляване на младия татко"

Очакваш това вече девет месеца, сетивата ти са наострени, умът ти е като бръснач. Багажът е стегнат, насън да те бутнат, можеш да стигнеш до болницата...

Из "Ръководство за оцеляване на младия татко"
Откъс от книгата "Ръководство на младия татко" на Скот Мактавиш

Очакваш това вече девет месеца, сетивата ти са наострени, умът ти е като бръснач. Багажът е стегнат, насън да те бутнат, можеш да стигнеш до болницата и си казваш: „А, едно бебе ли ще ме уплаши!“ Изпълнен си с увереност. Казваш си: „Че то било фасулска работа да станеш татко.“ И в един момент тя вика: „Мисля, че водите ми изтекоха!“

Ти скачаш от леглото и имаш чувството, че краката ти са станали кашкавалени. Невъзмутимата ти фасада се напуква като яйчена черупка; деветте месеца психологическа подготовка изведнъж ти се виждат печално недостатъчни. Сърцето ти препуска, дишаш накъсано и зениците ти стават колкото чинии. Падаш в плен на инстинктите и крещиш, че ще убиеш котката, докато се препъваш надолу по стълбите, хванал в ръка сака с багажа. Спъваш се в кучето, докато тичаш да запалиш колата, а през това време твоята ЖРП (женска родителска половинка) бавно и методично натиска номера за бързо набиране на лекаря, слага си червило, нахранва домашните любимци и раздава заповеди, докато се предвижва към колата, същинско олицетворение на спокойна и непоклатима сила на духа. Това те вбесява: не е честно само ти да се паникьосваш. Помагаш й да се настани в колата, заобикаляш от другата страна и си пукаш едно ребро, когато отваряш вратата рязко и силно под действието на адреналина. Твоята ЖРП обръща иронично очи нагоре и ти казва да се успокоиш. Ти не се успокояваш. Свириш с гуми, изстрелваш чакъл към къщата на съседите и след десетина метра попадаш в задръстване. Тя ти казва, че всичко е наред. Ти започваш да удряш по волана толкова силно, че дланите ти се натъртват, а гласните ти струни едва не се късат, докато се дереш нецензурно по адрес на боклукчийския камион пред вас. ЖРП пуска релаксираща музика; ти чупиш копчето на радиото и настояваш за пълна тишина, понеже се мъчиш да се съсредоточиш. Тя се опитва да те успокои и спокойната й невъзмутимост направо те вбесява. После изведнъж се появява някакъв училищен автобус, който започва да прави безсмислени маневри пред теб и ти се облягаш на клаксона за около четиридесет и пет секунди. Дечицата зяпат като хипнотизирани очите ти колкото палачинки и чорлавата ти коса и се заливат от смях, като те виждат да си гризеш ноктите. Секундите ти се струват часове. Сигурен си, че бебето вече наполовина е излязло и че ще се наложи някой потен тираджия да го изроди край магистралата. Усещаш, че се задушаваш. Най-накрая в трафика се получава пролука и ти буквално чупиш звуковата бариера, финиширайки пред входа на спешното отделение. Помагаш на ЖРП да стигне до рецепцията, а там невъзмутима, флегматична администраторка иска информация за здравната ви осигуровка, при което ти буквално се разтреперваш от ярост. Именно тогава се появява любезна и компетентна сестра, която ще придружи ЖРП до родилното отделение, а ти получаваш инструкции да донесеш багажа от колата и да запазиш спокойствие, понеже всичко е наред. Най-накрая започваш да дишаш нормално и почти се разридаваш от облегчение, гледайки как ЖРП ти се усмихва и ти маха, докато потегля нанякъде.

Виждаш я как прошепва през рамо: „Запази спокойствие, тъпчо.“

А би могло да бъде и другояче...