Хиляда и двеста години преди Рене Декарт да изрече известната фраза: „Мисля, следователно съществувам“, философът теолог (а по-късно и светец) Августин пише: „fallor ergo sum“: “Греша, следователно съществувам”. В тази формулировка способността на човек да разбира погрешно нещата е не само част от съществуването му, но и в известен смисъл доказателство за него. За Св. Августин, както и за Франклин, допускането на грешки не опира само до това какво вършим. В дълбок смисъл на думата то е свързано с това кои всъщност сме ние.
Точно както умирането, така и допускането на грешки е нещо, за което знаем, че се случва на всеки, но съвсем не смятаме за приемливо, още по-малкото за желателно, то да се случи на нас.
Но сме и свидетели и на това как не се пресичат доказателствени прагове – понякога дори с векове, какъвто е случаят с медицинските теории на Плиний. Макар склонността за потвърждаване да е изключително мощен фактор, тя не може да бъде държана изцяло отговорна за това: за тази упоритост и продължителност, с които понякога отказваме да приемем доказателствата, които иначе биха променили теориите ни. Друг фактор е твърдението, залегнало пряко или косвено в различните системи убеждения, че търсенето на контрадоказателства може да се окаже опасно – за здравето, за семейството, дори за народа ни, за моралната ни същност или смъртната ни душа.
Някои философи, в т.ч. Джон Лок и Дейвид Хюм, са формализирали тази идея, твърдейки, че всяка една информация от втора ръка, без значение колко неустоима и широкоразпространена е тя, никога не представлява достатъчно основание за знание. Според тези мислители можем да твърдим, че знаем нещо, само ако самите ние пряко сме го наблюдавали или изпитали.
Проучванията на Аш и техните по-късни високотехнологични варианти са изключително ярък пример за едно всеобщо явление: също като западните астрономи преди Коперник и ние виждаме нещата такива, каквито ги виждат останалите около нас.
Тези въпроси ни изправят както пред интелектуално, така и пред емоционално предизвикателство. Да разберем къде точно сме сгрешили е истински объркващо – концептуално погледнато, това е все едно да се мъчим да налучкаме пътя си обратно в тъмната гора. Но пък да се изправим лице в лице с мащаба и естеството на грешката си е направо психологически изтощително. А проблемът е, че тези две предизвикателства вървят ръка за ръка: ако не можем да свършим емоционалната работа, т.е. Да приемем напълно грешките си, няма да се справим и с концептуалната задача, свързана с това да определим къде, как и защо сме ги допуснали.
Томас Кун, научният историк, твърди, че периодите между сриването на една система от убеждения и изграждането на нова такава, винаги се характеризира с бум на противоречиви хипотези. Всяка една от тези хипотези представлява различен отговор на въпроса „Доколко сме сгрешили?“: изграждаме новите си теории си теории предимно върху онова, което смятаме за погрешно при предишните.
По ирония на съдбата именно освобождаването от тази привързаност към правотата е трудната и неприятна задача – а не, най-общо казано, онова, което следва после. Това ни дава съществена насока за произхода на желанието ни да сме прави. Не че толкова държим да отстояваме яростно същността на твърдението си. Истината е, че държим изключително много на чувството да сме приети, уважавани и обичани.
Също както за да бъде една история успешна се налага да обуздаем неверието си, така и взаимоотношенията ни изискват от нас нещо подобно: способността да се отърсим от собствения си мироглед за достатъчно дълго време, за да можем да се заинтригуваме и трогнем от нечий друг. Това е приказка за любовта, в която има вложен един изцяло нов смисъл. В нея не става въпрос за идеализирано съжителство с взаимните ни различия. Тази история не идва някъде отвъд познатия ни човешки свят, тя е изстрадана и спечелена, бавно и с усилия. В нея не става въпрос за вечната и непроменяща се любов. В нея става въпрос за това как да оставим любовта да ни промени.
Също като самата грешка, мисълта, че може да недоразберем себе си, поражда у нас дълбоко противоречиви чувства. Макар абстрактно погледнато да няма човек, който да смята, че се познава идеално, всички ние упорито се противопоставяме на вероятността, че точно сега, точно в този момент можем да бъркаме по отношения на някакъв конкретен аспект от личното разбиране за себе си. И с основание. Казахме, че грешката възниква заради пропастта между вътрешната ни представа за нещо и самото нещо. Но какво става, когато това нещо сме самите ние?
Това съвсем не означава, че радикалната промяна винаги представлява положително нещо. От гледна точка на човека, претърпял промяната, трансформацията винаги е добра, но за външния наблюдател преживяването на някакъв духовен прелом не винаги е в хармония с моралните ценности.
„Не мога да кажа, че съм се променил...Трансформацията се втурна през мен със силата на река, заприщвана и отклонявана цял живот, която сега отново намери своето истинско легло. Станах това, което бях. Спрях да бъда онова, което не бях.“
Преосмислянето на вътрешната ценностна система ми помага да не бъда толкова привързана в преценките си.
Изисква се кураж да обърнем гръб на предишното си „аз“. Но още повече кураж се изисква да запазим някакъв спомен от него, когато си тръгваме: да приемем, че сме сгрешили, да признаем, че сме се променили, да запомним със съчувствие миналото си на гъсеница. Независимо колко може да ни струва това, усилието си заслужава.
Да си припомним какво казахме по-рано: ако можехме да спираме кадъра върху всяка грешка, онова, което всеки път щяхме да виждаме в центъра, е промяната.
Скалата на тази промяна варира неимоверно и не познава граници. Грешките могат да променят убежденията ни, взаимоотношенията ни, нас самите. В известен смисъл могат дори да променят целия ни свят. Могат да ни накарат да осъзнаем, че прекарваме живота си – било то неприятно, ужасяващо или вълнуващо – на място, където сме в състояние да изживеем неща, които никога не михме могли да изживеем преди.
„Ако не признаем грешката, никога няма да елиминираме вероятността, че ще се случи отново.“
