Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
Земята беше зелена.
Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.
При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:
– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!
Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.
– Насам! Митническа проверка!
– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...
– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!
– Кога ще стане това?
– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът
му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!
– Ще остана шест месеца. Може би все пак...
– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.[[quote:1]]– Това истина ли е?
– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?
Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.
– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.
– За първи път ли идваш?
– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.
– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.
– Няма разумна причина – изтърсих аз.
Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.
– Великолепно като за начало, но какво означава?
– Лудост.
Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.
– И от какъв вид, ако смея да попитам?
– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.
– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит.
Това ще рече Моби Дик, предполагам?
– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.
– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.
– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.
Изражението му се отпусна.
– Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?
Аз изведнъж се възпламених.
– На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.
– Мили боже – вметна старецът. – Ти си писател!
– Как отгатнахте?
Той изсумтя, махвайки с ръка.
– Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!
– Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.[[quote:0]]Мъжът се приведе към мен.
– Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?
– Не, просто...
– Нищо, нищо – махна той. – Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните – всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците...
Господи, как ще се отвратиш! И все пак...
– Все пак?
– Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим.
– Кажи ни сега, момче – заключи Фин, – теб какво те мъчи?
– Един кит. И... – за миг се запънах. – Ирландия.
– Ирландия?! – извикаха всички в един глас.
Майк се зае да обясни.
– Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.[[more]]След кратка тишина някой каза:
– Че ние всички сме на тоя хал!
– Добре казано, Тимълти – обади се Майк. – А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.
– Нащрек за какво? – попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.
– Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убягнат. – Гласът на Майк стана тайнствен. – Всичко може да се случи... и се случва. – Той вдиша мъглата и замръзна. – Шшт! Чуваш ли?
Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!
Майк затвори очи.
– Тихо! Слушай!... Да!
