Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро — свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.[[more]]Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскьрцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се надигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ — така ли беше? — „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ — така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска — Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия — през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и, колкото и да е странно, след като милион са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола. Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол“. Очарователна жена, помисли си Скроун Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестмпнстър); нещо у нея му напомня птичка, синьозеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече.
