ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от „Детският влак“ на Виола Ардоне

Откъс от „Детският влак“ на Виола Ардоне

Романът „Детският влак“ на Виола Ардоне излиза на български език само 5 месеца след премиерата му в Италия. В книгата са описани действителни събития, а правата за нейното издаване са откупени от още 28 страни.

Виола Ардоне ни пренася във времето след Втората световна война, а главният герой е малко момче на име Америго, което остава само с майка си в съсипаната Южна Италия. Именно в онези смутни времена се заражда инициативата да се изпращат деца в приемни семейства на север, за да оцелеят. И малкият Америго се оказва едно от тези 70 000 деца.

1994 година – Америго вече е прочут цигулар. Сега, когато за пръв път след десетилетия се завръща в родния си дом, той вижда миналото си с други очи. Може би не е късно да сглоби парчетата от своя разполовен свят. И да изкупи вината си.

***

Първа част, 1946 г.

6

Коловозите на площад „Гарибалди“ са посипани с отломки, а много влакове са повредени от бомбардировките. Като войниците, дето ги гледах на една манифестация, със знамена в ръце: всичките бяха повредени, на кой му липсваше ръка, на кой крак, на кой око. Изпочупените влакове ми приличат на оцелели от войната – ранени са, ама още не са умрели.

Ония, дето са останали цели, са безкрайно дълги. Вижда им се началото, а краят не. Мадалена каза, че майките ни щели да дойдат да ни изпратят, ама аз мисля, че като ни видят, няма да ни познаят. Добре че имаме закачени номера на палтата, иначе ще вземат да ни помислят направо за деца от Севера и като тръгнем с влака, няма да ни кажат „Богородица да е с теб“.

Всички момчета ги подстригаха, облякоха ги с дебели панталони и чорапи, долна фланелка, риза и палто. На мене косата ми си остана както си беше, нали бях обръснат по-рано. На момичетата им сплетоха плитки с червени и зелени панделки, облякоха им рокли или поли и отгоре палта и на тях. Следваха обувките. Всеки получи чифт обувки. Когато ми дойде редът, моят номер беше свършил. Така че ми дадоха едни кафяви обувки, чисто нови, лъскави, с връзки, но един номер по-малки.

– Как са? Удобни ли са ти?

Направих няколко крачки напред-назад, малки ми бяха.

– Добре са, добре са – казах им от страх да не си ги вземат и си ги задържах.

Строиха ни до коловоза и ни заръчаха: недейте да правите боклук, не викайте, не отваряйте прозорците, не се гонете, не се крийте, недейте да крадете неща от влака, не си разменяйте обувките или панталоните, не си разплитайте плитките. След това, понеже пак бяхме огладнели, ни дадоха по две парчета сирене. Ама шоколад повече не. Влакът още не се виждаше, всички бяха любопитни. Аз, за да се изфукам, казах, че и баща ми се е качил на влак, като е тръгнал за Америка. И ако беше изчакал да се родя, можеше заедно да тръгнем. Мариуча ми отговори, че в Америка не се отивало с влак, а с кораб. Аз ѝ казах, че нищо не разбира от Америка, нали нейният баща не е заминал. А тя ми каза: ама че си тъп, всички знаят, че Америка е отвъд морето. Мариуча е по-голяма от мене и казват, че училището ѝ вървяло, преди майка ѝ да направи тая глупост да умре и да остави нея и братята ѝ с бащата обущар. Ако беше тука Дзандральона, можех да я питам дали наистина Америка е от другата страна на морето. Обаче я няма, и мама Антониета я няма, но тя някои неща не ги знае, понеже не е по тая част. Тука е русият комунист, дето се караше с другарите си в сградата на улица „Медина“. Помага на Мадалена да преброи децата и май, като е близо до нея, вече не му е толкова тъжно. Може пък накрая Мадалена да му е решила въпроса с южняците, дето толкова го тормозеше.

Отдалече влакът е съвсем същият като оня, дето го видях в магазина за играчки на „Ретифило“. Но колкото повече се приближава, толкова по-голям става и накрая е огромен. От страх Томазино се скрива зад гърба ми. Не забелязва, че и аз съм уплашен. Госпожиците проверяват номерата ни върху палтата и прочитат името ни от един списък. Америго Сперанца, казва една от тях, когато идва моят ред. Изкачвам три железни стъпала и съм във влака. Влажно е и мирише на застояло като в приземната стая на Па­кио­кия. Отвън изглеждаше толкова голям, а вътре е неудобно и тясно. Като много килерчета едно след друго, дето се отварят и затварят с железни брави. Сега, като съм се качил, разбирам колко бързо стана всичко – и да искам, не мога вече да се върна назад. Мисля си за мама, сигурно вече се е прибрала в нашта приземна стая, и ми става тъжно на корема. След мене се качват също Мариуча и Томазино. По лицата им личи, че и те си мислят: защо ли ни беше цялата тая работа? Госпожиците продължават да извикват имена и влакът лека-полека се напълва. Ставаме, сядаме, тичаме напред-назад, едни са гладни, други са жадни. По едно време другарят Маурицио, оня, дето искаше да ни отреже езиците, а пък взе, че ни направи портрет, влиза в нашто купе и вика: тихо, тихо, сядайте, дълъг път ни чака. Ние обаче продължаваме да правим каквото си искаме, докато другарят Маурицио спира да се усмихва, май и на него му омръзна и сега всичко ще ни вземат: влака, обувките, палтата. Не можахме да си ги заслужим. Нищо не заслужаваме, права е Пакиокия. Сядам на дървената седалка, залепям лице на покритата с петна преградна врата на вагона, очите ме щипят заради миризмата на застояло, заради дървената седалка, заради мръсното стъкло и мислите за мама.

Има и още...