ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от "Камбаната" на Недялко Славов

Откъс от "Камбаната" на Недялко Славов

От ваятеля на словото и посланика на човечността Недялко Славов споделям с любов този откъс от романа му „Камбаната“. И с надежда звънът на камбаната да ни разбуди за вяра, съзидание и деятелност. Прочетете тази книга. 

***

„Седеше пред стаята си, подложил лице на слънцето. Примесени, двете светлини – слънчевата светлина и смъртната му светлина – го правеха още по-восъчен.

Посочи ми столчето до него – бе извърнато към коленете му. Помислих за малките издайни следи след тръгналия си човек – допреди малко тук бе седяла Султана.

Известно време мълчахме.

Край нас се боричкаха няколко мириса: грапавият – на измития плочник, зеленият – на чемшира, белият – на козето мляко (преди час Султана бе минала с издоеното мляко!). И като вдишах тоя мирис на мляко, сякаш я повиках в мислите си – Султана излезе от къщата, като изтриваше ръце в престилката.

Поп Васил повдигна крачола си и се почеса. Погледнах крака му – от външната страна на глезена имаше белег. „Като стигма“ – помислих си.

Срещнахме очи.

– Казах ти – усмихна се отчето, – първото стъпало долу и последното горе, оправи ги тия стъпала...

Султана ми донесе ключа за звънарната – даде ми го, без да се обясняваме, и взе другия ключ. После се върна в къщата.

Отчето я изчака и каза:

– Та за камбаната, Вено... да те предупредя – голямо мълчание насъбра, да знаеш. При първия удар ще гръмне страховито.

Направи пауза и се втренчи в мен. Стана ми неудобно.

– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?

Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.

– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.

– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.

А той продължи, сякаш не ме бе чул:

– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо... Нароиха се... По команда се нароиха... кой им даде тая команда? Кучката ги ражда дузина, за да опази едно-две.., а те заплождат кучката нарочно, значи им трябват кученцата. А за какво им трябват? За да ги хвърлят срещу нас, затова, не за да оцелява родът им. Насъскаха ги срещу нас!

– Срещу кои нас, отче?

– Срещу нас, децата на кръста! Срещу нас ги хвърлиха!

Гневът накъса думите му.

– Тия, дето воюват със Създателя!... Те!... Само те... Ще дойде време, чуй ми думите, и мъртвите ще се надигнат от гроба!

От вълнение отецът се изправи. Заговори в трескав речитатив:

– Защото е казано в Светото писание:

Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят...

Гласът му се вдигна, очите му заискриха:

...Защото иде час, когато всички , които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат...

Закашля се. Въздухът му свърши, очите му угаснаха, излезе от религиозния транс. Ръката му затърси опора.

– Вено, чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите... Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята... с тях не успяха... сега пращат тия зверове... Ония бяха безверници, но безверието е и съмнение... Тия нямат нищо. Тия отричат човека... живота... Божия ред... всичко... съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.

Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:

– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?

И впи в мене трескавите си, възпалени очи.

– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа. Защото какво се казва в Светото писание, Вено?

...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление,
а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.

Султана излезе и застана помежду ни.

Трябваше да тръгвам.

– А знаеш ли какво става с човека на четиридесетия ден в пръстта? – не спираше отецът. – Плътта се втечнява и попива в земята. Духът сваля телесната си обвивка, както костилката се освобождава от плода, и тогава земята се нахвърля да мели костите ни, а душата се въззема към небесния си дом!

Султана го повдигна под мишците. Прихвана го с една ръка през кръста и го поведе към стаята.

Поп Васил се извърна. Гледаше като човек, който се прощава с живота:

– Айде, момчето ми. И като я удариш, да знаеш – първия път камбаната да бие за мен, за поп Васил. Айде, синко!"

 

Как се обича мъж?