ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от новия роман на Борис Акунин

Откъс от новия роман на Борис Акунин

„Звезда на челото“ от Борис Акунин, издателство Еднорог

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

На 25 юли излезе от печат новият роман на руския японист, литературен критик, журналист и преводач Григорий Чхартишвили, познат повече с творческия си псевдоним Борис Акунин.

„Звезда на челото“ е продължението на дългата и драматична история на възходи и падения, започнала в „Огненият пръст“, първата книга от поредицата. Време е да разберем какво е развитието на приключенията и завоеванията на ордите на монголските ханове и техните васали и съюзници. В България книгата се разпространява от издателство „Еднорог“. Вижте и откъс от нея!

"Парадната юрта на княза на русите не беше богата, не като в двореца на хорезмийския бек, където Манул бе придобил своята чудна сабя.

Стените бяха голи, без украшения. Само в ъгъла, между завеси, висеше малка картинка с някакво брадато лице, под нея гореше малък светилник. Сигурно изображение на някой от особено почитаните предци, покровител на рода – като при китайците. Освен това имаше сандъци и скамейки, покрити с цветни тъкани. На голяма, резбована маса лежаха равни купчини от правоъгълници – кожени и плюшени, със сребърен обков. Манул знаеше какво е това, беше ги виждал в Хорезмия. Наричаха се „книги“, вътре в тях имаше тънки-тънки шумолящи пластинки, покрити с ченгелчета. Срещаха се и малки рисунки, неразбираеми. С книгите лесно се палеше огън, горяха по-добре от сухи съчки. Руският княз имаше двадесетина от тях. Манул никога досега не беше срещал толкова много от тези красиви вещи на едно място.

Беглият оглед на помещението отне само няколко мига, след това десетникът се съсредоточи върху русите.

Край масата седяха трима възрастни. Още трима – юноша и две жени, млада и стара – стояха отзад.

Главният, разбира се, беше онзи, който седеше в средата. Побелял, жилав, присвил късогледо очи. Посред челото му имаше петънце, кръгло. Или е бенка, или е нарисувано – може пък русите да имат такъв знак за княжеско достойнство. Облечен бе просто – нито злато, нито сребро. Онзи вляво от него беше явно началникът на войската – дебел като на бик врат, обветрено червендалесто лице, големи мустаци, препасан накръст с ремъци. Отдясно – старец с черен калпак. Шаман или съветник – със сигурност не е воин.

Беше необичайно на преговорите да има жени редом с нойоните, затова Манул огледа и тях.

Дебела старица с жълто-бели коси, подаващи се изпод висока, украсена с везба шапка, стоеше точно зад княза и боязливо го докосваше по врата. Ясно: най-възрастната жена. Втората бе съвсем млада, издокарана, с красива мрежа от дребни перли на главата, която се спускаше под остър ъгъл между очите ѝ. Тази зяпаше не плахо, а по-скоро с любопитство. Любимата наложница или дъщеря му? Сигурно е дъщеря. Прекалено е грозна: хилава, косите бели, очите кръгли, като на сова и носът – вирнат като носа на ботуш. Хлапакът, на около шестнадесет-седемнадесет години, разбира се, беше княжеският син. Гледаше като вълче, само дето не се зъбеше.

Както и да е, по дяволите. Тези тримата не бяха важни.

Едва Манул помислил така и старата жена – ама че чудо на чудесата – първа, без позволението на мъжа, рече нещо.

Калга сечен отзад почти беззвучно, без да мърда устни, преведе:

– Казва, че сме страховити. На хора не приличаме.

Князът също каза нещо.

– Казва: отивайте си, не пречете, тук работата е сурова.

Но жените и хлапакът останаха. Манул разбра, че този княз е слаб – дори домочадието не го слуша.

След това главният русин се обърна към монголците на тюркски. Цялата Степ разбираше този велик език, разделен на много наречия.

– Кои сте вие? – попита князът. – Защо сте нападнали моето село? Какво сторихте със селяните? Къде са те?

„Откъде ли знае за селото? Значи все пак някой е успял да се добере до града. Затова и биха тревога. Но как? По снега щяха да останат следи“.

И шаманът отзад също прошепна:

– Питай го: откъде знае?

Манул попита:

– Нападнали? Защо така си решил, княже?

Русинът се навъси.

– Не се опитвай да ме лъжеш, чуждоземецо. При нас още от времето на половските набези си има правило: два пъти в денонощие най-близкото до Степта село дава знак. По пладне пуска в небето стълб черен пушек. В полунощ пали голям огън на близкия хълм, той се вижда от двадесет версти. Ако димът или огънят са два, има нужда от помощ. Ако няма нито един знак – селото е превзето.

Манул си спомни, че на хълма до руското село наистина, неясно защо, бяха струпани две купчини съчки. Ето какво било. Монголците досега не се бяха сблъсквали с подобна предпазна мярка. Хитро измислено.

– Казвай защо сте дошли – старият княз мръщеше белите си вежди, но не успяваше да изглежда страшен – в погледа му се четеше тревога. – Нима сме ви сторили нещо лошо? Кои сте вие?

– Четвърто – подсказа му Калга сечен отзад.

По пътя, докато яздеха, той подробно му обясни как да говори с руския княз.

Ако се окаже тъп и надут – едно.

Ако е глупав и нерешителен – второ.

Ако е умен и войнствен – трето.

Ако е умен и миролюбив – четвърто.

На Манул също му се стори, че руският нойнон е умен човек, но не е воин. Това беше добре. Ще разбере какво е изгодно за него и ще се предаде. Това ще бъде по-добре за всички, освен за ханския син, но той тепърва ще има възможност да се отличи. Нали войната едва започва.

И десетникът произнесе реч – точно както му бе заръчал мъдрият шаман. Говори за хан Бату, когото великият държавник Угедей, повелителят на света, е назначил за свой наместник в западната част на земята. Каза, че градът на русите е песъчинка на пътя на могъщ ураган. И никой не ще успее нито да спре, нито да задържи този ураган. Че монголците са същият онзи народ, който преди петнадесет зими само с предния си отряд разби всички руски князе. И всичко останало каза, както го беше научил.

Габриела е Везна, която обича да има задачи, затова не се затруднява да поддържа няколко баланса едновременно – между момичето от село, защото е израснала там, и момичето от града, което е днес; между изучаването на PR и практикуването му; между поезията в душата си и прозата на задушаващите делници. Страхува се от тъмното (затова се старае да внася светлина), от неверни приятели (...