ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от новия роман на Харуки Мураками

Откъс от новия роман на Харуки Мураками

Планинският пейзаж на Мураками е пълен с пристигания и напускания.
(Снимка: Lum3m/pexels.com)

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

„Убийството на Командора“ е заглавието на новия роман на любимия ни Харуки Мураками. Майсторът на измамно семплото повествование този път ни представя една история за млад портретист, изоставен от съпругата си, който напуска Токио и се настанява в дома на прочутия художник Томахико Амада. Там задейства поредица от тайнствени събития, водещи към друга реалност, населена с Двойни метафори. Романът на Мураками представлява и своеобразен писателски реверанс към „Великият Гетсби“ на Ф.С. Фицджералд.

Книгата на издателство Colibri вече е по книжарниците, а преводът е на Надежда Розова.

"Ако повърхността е замъглена"

"От май до началото на следващата година живях на планински връх близо до началото на тясна долина. Дълбоко в долината през лятото валеше неспирно, но извън нея обикновено беше слънчево благодарение на югозападния океански бриз. В долината навлизаха влажни облаци, тласкани от вятъра, и носеха дъжд, а после се плъзгаха нагоре по склоновете. Къщата беше построена точно на предела, затова често отпред беше слънчево, а отзад валеше проливно. Отпърво това ме смущаваше, но когато привикнах, го намирах за естествено.

Над околните планини бяха провиснали разпокъсани облаци. Задуха ли вятър, те се рееха неуверено над планинските склонове като бродещи духове от миналото в търсене на изгубени спомени. Чистият бял дъжд като ситен снежец се вихреше беззвучно на вятъра и тъй като бризът никога не утихваше, дори през лятото не пусках климатик. Къщата беше стара и малка, но отзад имаше просторна градина. Оставиш ли я без грижи, в нея избуяваха зелени бурени и се заселваше семейство котки. Когато идваше градинар да окоси тревата, котките се местеха другаде. Вероятно на показ се чувстваха застрашени. Семейството се състоеше от възрастна котка на ивици и трите ѝ котенца. Майката беше слаба и гледаше свъсено, все едно животът ѝ беше поднесъл лош жребий.

Къщата се намираше на планински връх и когато изляза на терасата и се обърна на югозапад, между дърветата провиждах океана. От там изглеждаше като вода в паница, малка порция от огромния Пасифик. Мой познат агент по недвижими имоти ми обясни, че дори да се вижда съвсем малко от океана, както от моята къща, това оказва огромно значение върху цената на имота. Не че ми пукаше за морската гледка. Отдалеч ивицата вода приличаше просто на матов къс олово. Не проумявах защо хората толкова държат да виждат океана. Предпочитах да се любувам на заобикалящите ме планини. Възвишенията оттатък долината се променяха непрекъснато, преобразяваха се в зависимост от сезона и времето, а на мен това разнообразие никога не ми омръзваше.

По онова време със съпругата ми бяхме прекратили брака си и документите за развода бяха подписани, но после се случиха разни неща и ние си дадохме втори шанс като съпрузи.

Не мога да го обясня. Причината и следствията убягват дори на пряко замесените, но ако трябва да обобщя накратко, ще прибягна до крайно изтърканото обяснение, че двамата се „сдобрихме“. Обаче деветмесечната раздяла преди отново да станем съпрузи (с други думи, след разпадането на първия ни опит за семейство и началото на втория), зееше като дълбок канал на провлак.

Девет месеца… Нямах представа дълга или кратка раздяла е това. По-късно, обърнех ли поглед назад, понякога ми се струваше, че е продължила цяла вечност, но пък и сякаш бе отлетяла за миг. Усещанията ми се променяха в различните дни. Когато хората снимат нещо, често слагат до него кутия цигари, за да създадат представа за действителната му големина, само че условната кутия цигари до образите в паметта ми се уголемяваше и смаляваше в зависимост от настроението ми в конкретния момент. Подобно на предметите и събитията, които непрекъснато се променят, или пък обратно на тях, нещо, което би трябвало да бъде устойчиво мерило в рамката на паметта ми, сякаш непрестанно се видоизменяше.

Не се опитвам да внуша, че всичките ми спомени бяха произволни, че се разширяваха или свиваха безразборно. Животът ми в основни линии беше спокоен, установен и в по-голямата си част рационален. Онези девет месеца обаче бяха различни – време на необясним хаос и объркване. Периодът беше изключение във всеки смисъл на думата, не приличаше на друг през живота ми – сякаш бях плувец в спокойно море, неочаквано попаднал във водовъртеж.

Може би поради тази причина, замисля ли се за онова време (досетили сте се, че всичко се случи преди няколко години), значението, гледната точка и връзките между събитията понякога са променливи и ако откъсна очи от тях дори за секунда, поредността, в която ги виждам, бързо се оказва заменена от нещо различно. Все пак тук се стремя да направя най-доброто по силите си и да предложа последователен и логичен разказ. Усилието може да се окаже безплодно, но въпреки това ми се иска да се придържам плътно към хипотетичното мерило, което съм съумял да си изградя. Като безпомощен плувец, който се носи по водата, вкопчен в парче дърво.

    И още...

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите във Фейсбук страницата  My Italian Days.