ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от „Цвят продълговат в морето“ на Исабел Алиенде

Откъс от „Цвят продълговат в морето“ на Исабел Алиенде

Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, но днес е сред най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена. Международна известност ù носят „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 35 езика. Много са темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, самотата, бремето на спомените и старостта, както и страховете и болестите, които са неразделни от зимата на човешкия живот.

„Цвят продълговат в морето“, в превод на Маня Костова, заплита съдбите на прекрасно обрисувани герои, изпитващи любов и омраза, копнежи и покруса, надежди и разочарования. Пред все по-ясно очертаващото се поражение на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се отправят към Франция. Оттам около две хиляди бежанци  –  сред тях младият лекар Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от обстоятелствата набързо да сключат фиктивен брак – биват качени на пригоден за пасажери товарен кораб и закарани в Чили. В увлекателен ритъм се редуват мирни промеждутъци с етапи на страдания, на срещи и раздели. В рамките на един живот на героите им се налага да изживеят няколко живота. Неизменни остават само силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в бушуващия световен океан от връхлитащи ги изпитания, те търсят онзи тих пристан в морето, където с обич и благодарност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, но откриват, че понякога трудно е не да избягаш, а да се завърнеш…

***

ГЛАВА I

1938

Пригответе се, момчета,

пак да убивате, пак да умирате

и с цветя кръвта да покриете.

Пабло Неруда , „Морето и камбаните“

Войничето беше от набора на биберона, тоест от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали вече нито млади, нито стари мъже да воюват. Виктор Далмау го посрещна заедно с други ране - ни, които измъкнаха не особено внимателно, понеже трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната армия. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без страх пред нищо. Кой знае колко дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до следващата, от една линейка в още една, докато най-сетне с този влак се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха войниците, най-тежките случаи незабавно изпращаха в болницата, а останали - те сортираха според мястото на нараняването: група А – ръце, Б – крака, В – глава, и така по азбучен ред, и после ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се налагаше за броени минути да се преценява и да се поставя диагноза, ала независимо от това бъркотията и суетнята бяха само привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от операция се изпращаха в старата сграда на болницата „Сант Андреу“ в Манреса, а подлежащите на лечение се разпределяха в други болнични центрове, но имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, тъй като нямаше начин да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шепнешком и ги приспиваха, както се приспива собствена рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде подкрепя техния син или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и след като го прегледа набързо, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че вече не са му нужни нито морфин, нито утеха. На фронта бяха запушили раната с плат и за да я предпазят от търкане, я бяха покрили с обърната наопаки тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, ала това се бе случило вероятно преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше как да се разбере.

Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за следващия ранен, но той помисли, че след като това дете бе преживяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, за да се озове на перона на тази гара, със сигурност изпитваше огромно желание да живее и би било жалко накрая да се предаде пред смърт-та. Отмахна внимателно превръзката заедно с плата и удивен установи, че раната зее отворена и напълно чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си обясни как точно куршумът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С почти тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а след това в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е имунизиран срещу чуждото страдание, ала за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той присъства на последните, все по-бавни и редки пулсации, докато накрая те напълно престанаха и войничето издъхна без стон. За един кратък миг Далмау застина, втренчен в червения отвор, където вече нищо не туптеше. Сред всичките му спомени от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, голобрад, оцапан от боеве и засъхнала кръв, лежи проснат на постелка, а сърцето му, открито, се вижда, изложено на показ. Никога не успя да си обясни защо пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и започна да стиска ритмично, напълно спокойно и естествено, незнайно колко време – може би трийсет секунди, а може и цяла вечност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – първоначално с едва доловимо потрепване, а не след дълго със силно и равномерно пулсиране.

- Момче, ако не бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам – каза тържествено един от лекарите, приближил се, без Далмау да забележи. Кресна силно два пъти за носилка и нареди раненият веднага тичешком да бъде отнесен като специален случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау веднага след като вдигнаха войничето, все още с пепеляво лице, но с пулс.

Има и още...