ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Розмари Де Мео: „Важно е да знаеш кое ти е у дома“

Розмари Де Мео: „Важно е да знаеш кое ти е у дома“

Авторката на книгата „Стопанката на Господ“ Розмари Де Мео, която е издадена у нас в десетки хиляди екземпляри, а представянето ù препълни книжните центрове през 2016-а, носи името на бащиния си род, който е свързан с Италия. Розмари завършва НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов, след което заминава за Италия. Както самата тя разказва, българският ѝ корен я влече обратно в родината и пътят ѝ поема в нова посока. Със сестра си и баща си създават фондация „Щедро сърце“ и организират националните кампании: „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“ и „Шампионите тръгват от училище“. Розмари работи като телевизионен сценарист и редактор. Нейните послания за празниците са винаги не само от сърце, но и носят заряда, енергията на онова, което иде от корена, преминава през поколенията и остава за тези след нас, които да четат, да помнят, да предават във времето. Защото националната памет е основата на всяко добруване на един народ – паметта ни прави мъдри, паметта за миналото е урок за бъдещето.

Новогодишното послание на Розмари Де Мео към всички нас е изпълнено с безкрайна любов към България. Публикуваме го без редакторска намеса, защото всяка дума в него е красива и заредена с особената енергия на тази удивителна жена.

НА СТАРАТА, НА НОВАТА И НА ГОСПОД!

В началото на отминалата година, в един приказен сняг се разхождах на едно приказно място. Селото не беше нито малко, нито голямо. Комините пушеха, миришеше на дърва и печени ябълки. А едно куче беше решило, че аз съм неговият човек и ситнеше подире ми. Беше ми хубаво. България... Нейното небе най-хубаво, нейните планини най-къдрави, нейните жита най-златни, нейните човеци най-пъстри, нейният език най-богатият, нейната мъдрост най-голямата, магията й най-силната...

Вратата на кръчмата се отвори с трясък и в краката ми плисна яка чалга. След нея се изхлузи някакъв тип, видимо почерпен и понечи да се изпикае на дувара. Кучето се разлая побесняло, а тоя се наведе, залитна, грабна камък и го хвърли. Камъкът прехвърча на косъм от главата ми. Псувните му заваляха наоколо, а отвътре подложи мазничък Тони Стораро.

Нещо изщрака и светът лекичко притъмня. До мен застана Времето и зачатка с куките. Кълбото се търкулна в краката ми и ме спъна. Паднах в една пряспа. Кучето дотърча и приседна до мен.

Някъде в дъното на улицата ми се стори, че видях Господ, но докато се надигна и извикам, беше изчезнал.

Тогава реших, че е време за пътуване. Твърде много се бях заседяла в България. И твърде дълго я бях доизмисляла.

Та през изминалата година отидох в Италия, в Германия и в Ирландия. Бях с моите хора. Първо с децата, после с приятели. Видях голяма красота. Припомних си друг живот. Пих любимото си кафе пред Пантеона в Рим и говорих език, чиято музика уж бях забравила. Скитах по приказните улички на Тюбинген, излезли като от картичка. И направо онемях от магията на Нюгрейндж до Дъблин. Това е едно място, по-старо от Стоунхендж. Историята му е изключителна...

Навсякъде видях много цветя, водопади от цветя. Гледах сутрин малките камиончета със сгъваеми стълби, които спираха до уличните стълбове, за да поливат цветята. Видях и други камиончета, които плъзваха нощем по улиците като прахосмукачки и изчистваха всичко. Видях стари хора, пъстро облечени, хванати за ръце. Влязох в приказно училище, за да вземем децата на моя приятелка. Беше като в зоологическа градина, но чисто, красиво, богато някак си...

Разхождах се в подредени, изчистени паркове, заключени през нощта. Купих си шампоан на цена, на която го купувах в България. И хляб, и изобщо... храна. Евтина за онези хора, с други заплати...

Влизах и излизах от катедрали и църкви коя от коя по-величествена и по-стара. Всяка квартална църква в Рим е по-стара и по-величествена от „Свети Седмочисленици в София”...

Хвърлях боклука си разделно в специални контейнери и връщах пластмасови бутилки в специални автомати, които ми плащаха.

Пътувах в прекрасен градски транспорт, с който можех да стигна навсякъде... седнала.

Отбих се и в едно гробище. Чисто, подредено, да ти е кеф да те положат там, дето се вика!

И си пушех българските цигари, достатъчно количество, купено предварително.

Последните дни бях в Дъблин. Кръстосвах надлъж и нашир Темпъл бар – пъстър бохемски квартал, лабирин от пъбове и галерии.

Четири дни преди датата, в която трябваше да се кача на самолета обратно, превъртях. Изведнъж всичко стана ужасно грозно. Ирландците започнаха да говорят най-гадния език. Пиеха твърде много и не се бяха къпали от миналата седмица. Пълчищата туристи ме задушаваха. Небето стана някакъв кален цвят, а постоянния дъждец изведнъж се просмука в костите ми.

Запалих цигара и седнах пред един бар. А до мен седна Времето с куките. Знаех какво става, познавах болестта безпогрешно. Вдигнах телефона и помолих две приятелки едновременно да ми потърсят спешно билет. Не знам как съм звучала, но и двете решиха, че се е случило нещо ужасно и трябва да ме спасяват. Нямаше полети по-рано. После се оказа, че има един, но беше десет пъти по-скъп. Не ми пукаше.

След десет минути, телефонът ми иззвъня:

– Готова си, летиш утре в четири – каза любим глас. – Сега ще ми кажеш ли какво стана?

– Вече всичко е наред, длъжница съм ти – усмихнах се.

Нещо изщрака, Времето наметна на раменете ми новоизплетения си шал и светът просветна отново. Дъждът спря. Оставаха ми 22 часа, докато се прибера у дома. Някакъв готин ирландец ми се ухили. Изкикотих му се глупашки и се гмурнах щастлива в лабиринта на Темпъл бар. За последно!

След два дни, у дома започна най-голямото за мен културно събитие това лято. То продължи два месеца и половина, но ще го събера в няколко реда.

Стоях на една пейка по залез. Слънцето капеше от стряхата на старата къща и къпеше червеното мушкато на прозореца. Козите и овцете се спускаха по черния път и всяка си търсеше портата. Пастирката викаше като изоглавена подире им. Две кози се юрнаха и се покатериха на отсрещния дувар. Бай Цанко грабна една пръчка и я метна по тях. Скочиха двете и прелетяха надолу. Ама не бяха познали. Там ги причакваше бай Марин с голямата гьостерица. После пастирката обясни как на една коза крака й се издул и набрала някакъв треволяк да й направи лапа. Пък аз изведнъж съзрях, че някои от овцете са зелени и зяпнах. А Цанко вика: „Туй е щото и времето се побърка вече. Сухо и топло се проточи, обагниха се рано и сега не щат да ходат горе по ръта. Идат да си търсят малките и обикалят като гламави по дворовете. Затуй съм ги вапцал, като влязат нейде, да зная хората на кой са хайванчетата”.

После баба Мария изкара от първата лютеничка да я опитаме как е станала. Цанко бодна едно цвете зад ухото и седнахме да пробваме. Времето и то заряза куките и се курдиса с една лъжичка. Казвам ви, няма такава лютеница на света!

А наоколо едно тихо, кротко, само селската камбана за малко пренарежда покоя.

И така до другия залез, когато цялата тая работа се повтаря...

И сега някой със сигурност ще рече: Да, бе! Колко прост трябва да си, че да не ти хареса оня уреден и нареден свят с разделния боклук, а да си дойдеш тука, да броиш бълхите по козите!

Пък аз ще му отговоря: Кой ти каза, че не ми е харесало там? Хареса ми много. Ама някак не са ми там нито мястото, нито живеенето, нито ядовете, нито сладките сънища, нито младостта, нито гроба на баба ми. В оня свят мога да съм само на гости. Пък и на мен ми е такава породата, че на това гости не мога да се заседявам много и ме хваща съклета.

Тя, душата ми сигурно е имала нещо предвид, като е избрала баш тая земя, за тоя точно живот.

За оная чалга ли питате? Тя си е тука. И сега я чувам да се точи от някъде. В България да знаете, винаги някъде някой реже с флекс или слуша чалга. Това е положението. Ама казала ли съм някога, че българинът е най-читавият човек? Не. То и аз може да не съм съвсем читава. Да знаете, че съвсем читав народ никъде няма. Във всеки народ има по една крива чивия, дето пречи на градежа и избива нанякъде. Навсякъде е различна чивията, защото е различен градежът. Просто има места, дето с повечко пари и данъци малки камиончета успяват да я позамажат и да поизчистят. Но чивията си остава в главите на хората.

Важно е да знаеш кое ти е у дома.

На мен у дома си ми е тука, в България.

Нейното небе най-хубаво, нейните планини най-къдрави, нейните жита най-златни, нейните човеци най-пъстри, нейният език най-богатият, нейната мъдрост най-голямата, магията й най-силната...

И само тук като вдигна очи, мога да видя как слънцето залязва в рогата на Господ.

Светла, смислена и нова да ни е Годината!

 

"О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!": 3 стихотворения от Маргарита Петкова