Неделен книжен клуб

"Slow, fast, slow", Михаил Заимов

"Започвам да разбирам защо Леонардо е рисувал Мона Лиза четири години."

"Slow, fast, slow", Михаил Заимов

Изначално все бързах. Първият ми мъгляв спомен е бебешки. Седя на пода, все още неспособен да се изправя. До мен има кларкове с гьонена подметка. Струват ми се толкова големи, докато пробвам да се вмъкна в тях. Демек, бързам да порасна, да закрача сам в собствените си обувки. През прозореца слънчевите лъчи с пролетна мекота и жизнерадостно се втурват в стаята, нежно галейки ме по розовите бузи. Знам, че всичко хубаво е далеч от мен и нямам търпение бъдещето да дойде час по-скоро.

Минаха няколко години, с тях отлетяха „Кимба Бялото лъвче” и „Ум, Белият делфин” и ето ме тръпнещ в очакване на съботата, носеща приключенията на „Честни сини очи”. Лежа на леглото до баба и се чудя дали й харесва филмът. Мисля си за двехилядната година нейде на светлинни години далеч. Не ми е ясно защо се стремя към химерната дата. Сякаш с нейното доближаване ще ми се случват само приказни неща. Беше време, в което зависех изцяло от благоволението на родителите. Стараех се да им се харесвам, печелейки любовта им с хлапашки чар. Танцът ми беше форма на кълчене, неизменно будеща симпатия у възрастните - те бяха привлечени от непосредствената искреност на младите по все още неразбираеми за мен причини. И тогава се забързах. Исках да тръгна на училище, да свърша училище, да си купя мотопед, после кола, да бъда харесван, да харесвам самият аз, да пътувам, да науча, да уча другите. Суетата ме бе обзела, мислех се за грозно пате, което неминуемо един ден ще се превърне в красив бял лебед. Обичах и бях обичан. Лъжех и бях лъган. Даже се научих да се извинявам, мислейки си, че е достатъчно.[[quote:2]]Това бе периодът на fast food, който не вещае нищо добро за стомаха. Забравените вкусове на естествената храна, отгледана с грижа върху чиста земя, не ми говореха нищо.

Обичах бързите коли и скорости, скрепени с безсмислеността на разговора за времето, необходимо да стигнеш от морето до София.  Днес осъзнавам колко късмет съм имал, та съм оцелял.[[more]]Настъпи и времето на бързите пари, толкова подвеждащи с опияняващата, гъделичкаща самолюбието игра.

Омайвах се от сладостта на еднодневните връзки, носещи лелеяна забрава - без мисъл за душевните травми на победените от чаровността на егото. 

Идеологията на бавното движение беше неразбираема за завладения от удоволствието на високите обороти. Безсмислеността на глобализацията и съпътстващите я злини не достигаше до съзнанието ми. 

Управлявах локомотива на живота си, в който доскоро се качваха толкова хора, че в един момент буквално стана задушно. В последно време пътниците взеха да слизат, кой на Бакърена, кой изгубил се в сложната пътека на приятелството. Нови се качват рядко, навярно композицията започва да изглежда поочукана. Поглеждайки назад, не съжалявам за много, просто ми е трудно да свикна с мисълта, че най-доброто вече не предстои.[[quote:0]]Сега, навлизайки в есента на живота, постепенно се превръщам в привърженик на бавните неща. Готвя вкусно с хубави продукти, чийто аромат вдишвам с наслада. Отделям купища време, за да създам наслада на небцето. Карам кола бавно, осъзнал, че разликата между 120 и 200 ще ми коства живота и ще ме поведе по пътя на болката и вечното съжаление. Старая се да пътувам, без да бързам, сливайки се с местната култура, търсейки невинното и непорочното, запазено само в най-отдалечените от цивилизацията места. Чета книги, събрали човешкото знание с помощта на въображението и съзидателността. Ценя добрата дума и най-вече бавните, проверени от времето приятелства. Толкова бавни, че и дума да не пророните цяла вечер, пак да изпитате удоволствие от мига. На никой млад няма да му се понрави написаното, пък и как да му се нрави, щом не може да го разбере. Всеки минава сам през своята Голгота, а младостта е непробиваема за нещата, които не й отърват. Тя атакува ума с хормони, тестостерон и бързи въглехидрати. Непокорна и своенравна, ще радва своите обладатели, които рядко осъзнават преходността на мига. Такъв е кръговратът на живота - започваме бавно и нетърпеливо, постепенно забързваме темпото и ако сме родени под щастлива звезда, понякога завършваме подобаващо, оценявайки бавното.[[quote:1]]Днес наблюдавам с тъга дните ми, отлитащи подобно прелетни птици, които търсят убежище от студа на предстоящото нейде далеч от мен. Топлината на тангото в негата на любимата жена е моето тихо пристанище. Не ми се бърза заникъде. Започвам да разбирам защо Леонардо е рисувал Мона Лиза четири години.

Публикувано в "Истории от кухнята", издателство Smart Books.