Общество

11-и плажен персонаж: Баба

Преди да установим точните координати, чуваме гласа.

11-и плажен персонаж: Баба

На плажа се подсещам за списъка на Момичетата с мили родни персонажи - супер точно представени. А аз имам и още един любим герой - той не се променя във времето, на прехода между леля и баба е, викат му "баба", има типична фигура и глас. О, да, глас.

Преди да установим точните координати, чуваме гласа. А местоположението всъщност е винаги на първа линия. Дори и да няма място на първа линия, за баба винаги има. Не знам как успява. По всяко време. Винаги. Често е близо до спасителния пост, защото ако баба не опази поверения й монстър, поне да има гарантирана професионална подкрепа. Само че за какво е тази подкрепа, като баба не допуска влизане във водата? И нито писъци, нито тръшкане, нито бягство й минават.

Баба не дава във водата. Гръмкият й тембър ни напомня, че ще се удавим, че мама ще ни се кара много, че там има буби и ако.

Не че не е права. Има ги и двете. Първото не съм много сигурна как точно изглежда, но го има.

Замислям се къде е мама. Някак не си представям да се е зачела в книжка заедно с тати в Къщата за гости. (Това също не го схващам много - едно време му викахме "да си вземеш квартира". Сега сме "на гости". Ама защо взимат пари на гостите... бе не знам, не разбирам.) Мама ще да е отишла с тати на мол в морския град. Да пошляпа по лъскавия под с джапанките.

А баба стои права часове, рови някъде из дисагите, вади я баничка, я бананче, гони детенцето да яде, да не яде пясък. Пита има ли пико (тази дума ме потриса винаги). Ако има, то отива при бубите и акото. При поредната беля (по скалата на баба всичко различно от стоеж мирно е беля) гръмовният глас застига мен например - "ето, какичката ще ти се смее". А, не съм била аз какичката, а моето детенце, което е с дълга косичка и това го прави момиченце. Какичката не реагира и леличката в мое лице трябва нещо да направи.

Гримасата да я тълкува баба - аз не знам усмивка от съчувствие ли е или такава, дето да заблуди баба и да не разкрие намерението ми за саморазправа.

И докато го обмислям, баба решава да си ходи.

Събирането на нещата трае цяла вечност - вечност на тишина, тишина, цели три вечни минути. В тях внучето е било два пъти до колене във водата, замерило е три дечица с мокър пясък и лопатки, сприятелило се е с други три и е най-щастливото на света.

Баба тръгва, не вижда нищо от станалото и о, ужас, детски писък разцепва тишината. Баба крещи - "ми да, нека ти, аз какво ти говоря, пясъкът пари, защо не си обуто?!". Ми пропуснала е жената да даде сандалките... то едно ли й беше на главата. Пустите обувки са някъде в някоя чанта. Вади се, търси се, околните се чудим на кого да съчувстваме - на нея ли, на детенцето ли, на себе си ли. Не знаем, изтощени сме. Искаме и ние на мол.