ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

5+1 неща от миналото, които изобщо не ми липсват

5+1 неща от миналото, които изобщо не ми липсват
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Аз съм от хората, които не гледат назад.

Имам огромен късмет да съм дете на комунизма, което въпреки него и точно тогава си е "отворило всички възможни чакри" за света. На държавата съм й изпяла Марша на септемврийчетата толкова пъти, колкото е трябвало, занесла съм в клас толкова саксии, колкото е трябвало, мела съм двора на училището по време на т.нар. съботници, участвала съм в манифестации, пакетирала съм колети. Дори съм продавала в Детмаг, т.е. детския магазин – на щанда за гащи (за да видим ние, децата, как се работи). И имам ярък спомен колко е яко да забодеш бележка на метален шиш.

Едно от най-тъжните и странни неща е милениал да обяснява какво му липсва от социализма. И вместо да се занимава с неща, които му отиват на младостта, на възможостите, на бъдещето, да се занимава с емоциите си по отношение на това "какво беше". Това, предполагам, е типично за безписмените народи, при които спомените и усещанията за общността се предават от уста на уста – повече с емоция, отколкото с факти. Незнайно как обаче в България, днес, баба ти, която не е виждала морето от 30 години, може да ти насади такава носталгия по "хавайската идилия" в Мичурин, че си загубен.

И  понеже смятам, че е по-добре да има различни мнения, отколкото никакви – именно мнението на едно от момичетата, че старите киносалони в София се превръщат в супермаркети, ме накара да се замисля за това, че те всъщност изобщо не ми липсват. И за други неща, които не ми липсват. С голямо уточнение: аз също мисля, че културните пространства трябва да изобилстват в града, наред с аптеките. И недоумявам защо хората масово нямат нужда от това...

Киносалоните

Имаше момент, в който ми беше мъчно, че кино „Иван Вазов“, където съм открила киното за себе си, е място за хазарт. Грозно, пошло, бих го нарекла дори порнографско. Но реално – днес – това кино и всички останали като „Урвич“, „Петър Берон“, „Млада гвардия“, лятно кино „Мир“ и дори „Сердика“, които познавах, изобщо не ми липсват.  Аз помня също така и плъховете, които притичваха по пътеките и пред екрана в тези кина. Какво да ми липсва от тях?

Първо, защото вероятно е изключително скъпо тези салони да са на висотата на днешните технологии и изискванията за ресурси, които не могат никога да се изплатят от билети. Второ, защото киноекраните имат ограничен живот по принцип. Докато се разкаем и ги възстановим, те ще изчезнат. Съвсем наскоро бившият изпълнителен директор на Paramaunt и Fox обяви: „Netflix победи“. Така е. Изобщо не знаем какво ще бъде след 10 или 15 години, науката винаги върви пред фантастиката (иначе все някой в „СтарТрек“ щеше да говори по мобилен телефон), а киноекранът, какъвто го познаваме сега, сигурно ще е при грамофонните плочи и дисковете. И трето – виждали ли сте статистиката колко се ходи на кино в двумилионна София. Тъжна гледка е софийският боксофис, много тъжна.

    И още ...

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите на Facebook страницата My Italian Days.