Общество

5+1 неща от миналото, които изобщо не ми липсват

Аз съм от хората, които не гледат назад.

5+1 неща от миналото, които изобщо не ми липсват

Аз съм от хората, които не гледат назад.

Имам огромен късмет да съм дете на комунизма, което въпреки него и точно тогава си е "отворило всички възможни чакри" за света. На държавата съм й изпяла Марша на септемврийчетата толкова пъти, колкото е трябвало, занесла съм в клас толкова саксии, колкото е трябвало, мела съм двора на училището по време на т.нар. съботници, участвала съм в манифестации, пакетирала съм колети. Дори съм продавала в Детмаг, т.е. детския магазин – на щанда за гащи (за да видим ние, децата, как се работи). И имам ярък спомен колко е яко да забодеш бележка на метален шиш.

Едно от най-тъжните и странни неща е милениал да обяснява какво му липсва от социализма. И вместо да се занимава с неща, които му отиват на младостта, на възможостите, на бъдещето, да се занимава с емоциите си по отношение на това "какво беше". Това, предполагам, е типично за безписмените народи, при които спомените и усещанията за общността се предават от уста на уста – повече с емоция, отколкото с факти. Незнайно как обаче в България, днес, баба ти, която не е виждала морето от 30 години, може да ти насади такава носталгия по "хавайската идилия" в Мичурин, че си загубен.

И  понеже смятам, че е по-добре да има различни мнения, отколкото никакви – именно мнението на едно от момичетата, че старите киносалони в София се превръщат в супермаркети, ме накара да се замисля за това, че те всъщност изобщо не ми липсват. И за други неща, които не ми липсват. С голямо уточнение: аз също мисля, че културните пространства трябва да изобилстват в града, наред с аптеките. И недоумявам защо хората масово нямат нужда от това...

Киносалоните

Имаше момент, в който ми беше мъчно, че кино „Иван Вазов“, където съм открила киното за себе си, е място за хазарт. Грозно, пошло, бих го нарекла дори порнографско. Но реално – днес – това кино и всички останали като „Урвич“, „Петър Берон“, „Млада гвардия“, лятно кино „Мир“ и дори „Сердика“, които познавах, изобщо не ми липсват.  Аз помня също така и плъховете, които притичваха по пътеките и пред екрана в тези кина. Какво да ми липсва от тях?

Първо, защото вероятно е изключително скъпо тези салони да са на висотата на днешните технологии и изискванията за ресурси, които не могат никога да се изплатят от билети. Второ, защото киноекраните имат ограничен живот по принцип. Докато се разкаем и ги възстановим, те ще изчезнат. Съвсем наскоро бившият изпълнителен директор на Paramaunt и Fox обяви: „Netflix победи“. Така е. Изобщо не знаем какво ще бъде след 10 или 15 години, науката винаги върви пред фантастиката (иначе все някой в „СтарТрек“ щеше да говори по мобилен телефон), а киноекранът, какъвто го познаваме сега, сигурно ще е при грамофонните плочи и дисковете. И трето – виждали ли сте статистиката колко се ходи на кино в двумилионна София. Тъжна гледка е софийският боксофис, много тъжна.

    И още ...


Бедната информационна среда

Едни от нещата, които изобщо не ми липсват, са  Първа програма, Втора програма, Хоризонт и Христо Ботев (такива, каквито бяха), „Работническо дело“ и „Земеделско знаме“. Днес информацията е най-скъпото и ценно нещо, което притежаваме. Абсолютно никой, който има достъп до Интернет, не може да се оправдава, че е прост, неук и некултурен. Цели специалности изобщо не си заслужават харченето на пари и търкане на студентската скамейка. Ежедневната свързаност с виртуалната вселена има своите негативни страни, но ... наистина ли на някой му липсват „Дела и документи“?

Почивните станции

Като се почне с тези жалейки по „безплатните“ карти за почивка, почивните станции и по това, че „всяка година ходехме на море“ – това е абсурдно. Първо, не е вярно, или поне изобщо не е вярно за всички строители на социализма. Второ, на такова място единственото хубаво нещо беше да се търкаляме в пясъка, върху чаршафи, и да си правим медальони от рапани. Не ми липсват затлачените пластмасови панерчета с хляб „Добруджа“, не ми липсват „оливерниците“ и оцета, с отгледани вътре гъби. Не ми липсват смените за хранене, а най-малко ми липсват въженцата, които си носеха хората, за да има къде да си простират банските. Почивната станция е, и винаги е била, унизително и мизерно място, което някак си ти е представяно като „невероятно преживяване“.

    Има още...


Доматите и краставиците

Има една тайна от социализма – не, не сме яли чиста и вкусна храна по време на социализма. Това са просто мили спомени от детството, защото детството се помни и на вкус. Баба с филията и чубрицата. И домата, ех, какъв домат. Манията на властта да подобри добивите и да го демонстрира като победа на строя, има своята цена. Препоръчвам ви книгата "СоцГурме". Изобщо не знам как нямаме трето ухо, заради социалистическото земеделие, когато с един домат бабите правеха по три салати. Не ми липсват доматите, краставиците, а освен това съм била и на бригада в консервен комбинат – не ми липсва дори и лютеницата. Всъщност аз оттогава не ям лютеница.   

Социалистическата екскурзия и ботушите посред лято

Жигула, палатка, багаж и 4 – 5 души в колата. Това беше представата на родителите ми за пътуване в чужбина. Да, бил е страшен купон, защото са били млади и освен че са виждали нещичко от света, са се сблъсквали с всякакви перипетии до Източен Берлин и обратно. На връщане, освен целия багаж, натоварили и нови шкафчета за банята, в които са скрили кубчета на Рубик за децата, а майка ми слиза от Жигулата с три ката дрехи и ботуши, защото просто няма как по друг начин да мине през границата. Моите родители могат да напишат книга: „Как преживяхме социализма и дори се смяхме“.

Целият този микс от мизерия, превърната в смешно приключение, създава илюзията за мил спомен, това е ясно. Но не си обяснявам как може да предизвика носталгия. Днес всички сме свободни да избираме приключенията си, нали?

Кореком

Ако не знаете какво е Кореком, питайте бабите. Нищо чудно да ви го обяснят така, че започне да липсва на някого. 

     А според вас... 

Какво разказва нашето летище за нашата държава?