Общество

6 истории от Сребреница, към които сме съпричастни

Какво разказват оцелелите?

6 истории от Сребреница, към които сме съпричастни

Снимка: БГНЕС

През 1995 г. е извършено най-тежкото военно престъпление в Европа след Втората световна война. В град Сребреница и околностите са избити над 8000 души в рамките на гражданската война в Босна и Херцеговина. За своите деяния, обявени за геноцид от ООН, през 2016 г. е осъден Радован Караджич. А клането в Сребреница е ръководено от генерал Ратко Младич. Твърди се, че поне 2000 от убитите са на възраст между 13 и 24 години. За да бъдат прикрити, жертвите са били погребвани многократно. Телата от Сребреница се намират в 39 общи гроба. 

По време на конфликта Сребреница е обявена за зона за сигурност от ООН. Изпратен е военен контингент в състав от 600 леко въоръжени души. Това са холандските „сини каски“, чийто брой спада до 400. Те са обвинявани за своята безучастност в конфликта. Когато босненско-сръбските части нападат защитената зона, „сините каски“ освобождават контролните си постове без съпротива. Корпусът „Дрина“ превзема за 6 дни анклава и ограничава наземното разпространение на хуманитарна помощ. Международни организации доставят храни с хеликоптери. 

След като анклавът е превзет, жителите на Сребреница започват своето бягство. Разделят се на две части. Едната се състои от приблизително 15 000 мъже, които побягват през гората в опит да достигнат части на босненската армия. Във втората група има около 25 000 души, които остават в северните части на анклава, обкръжени от босненските сърби. Именно тези хора са подложени на терор и произволни екзекуции. Босненските сърби разделят мъжете от жените, като майките с деца и останалите жени са отведени с автобуси. Много от депортираните оцеляват. Но не и мъжете и младежите над 13-годишна възраст, останали в Сребреница. Онези, които не са били убити там, са били екзекутирани в Братунац. Оцелели няма. А групата, побягнала в гората, попада в засада. И тези хора са арестувани, отведени с камиони и разстреляни в линии. Масовите гробове се копаят веднага.

Темата стана особено популярна в последните дни. Спор предизвиква терминът „геноцид“, с който са несъгласни множество обществени личности в Сърбия и Босна и Херцеговина. Международни организации остро критикуват позициите на лидерите. Твърде възможно е разпалването на националистическите страсти при наличието на етнически конфликт, примесено с отричането на историята, да доведе до нови жестокости. 

А историите на оцелелите от клането са красноречиво свидетелство за извършените престъпления независимо от тяхната квалификация. Техните реакции са едни и същи дори и след повече от четвърт век. Когато жертвите разказват, се създава особена задушаваща атмосфера за всеки слушател или читател. Защото лицата на страданието се изразяват в наивно събраните в черни чували детски играчки, в надеждата за завръщане и във вкуса на една близалка, приготвена от любяща учителка. Вижте фрагменти от картината на оцеляването в следващите страници. Думите, които ще прочетете, принадлежат на хора с незапомнени имена, които ще останат завинаги някъде в дните на кошмара. Чувствата на разказвачите са толкова силни, че едва ли сълзите са техен подходящ израз, а тонът е равен, сякаш говорещ за смирение. Живите и метафорично безименни личности са скрити и дехуманизирани от статистики, където животът и смъртта са два взаимно противопоставящи се процента. Днес отричането е новата заплаха пред паметта за тях.

Има и още...


„Между 8 и 11 юли 1995 г. град Сребреница претърпя последните атаки от босненско-сръбската армия. На 11 се отправихме към старата фабрика за батерии, която беше холандската база в Поточари, за да намерим помощ. Майка ми вървеше с четирите най-малки деца, сред които бях и аз. Моята по-голяма сестра, Фатима, която по онова време беше на 19, и брат ми, Абдула, който беше на 17, вървяха заедно. Тъй като бяхме много, решихме да се разделим на по-малки групи и да се срещнем направо във фабриката. Помня, че мама носеше народни дрехи. Държах се здраво за роклята ѝ, за да не се изгубя. В старата фабрика имаше още хиляди хора, търсещи закрила. Видно беше, че холандските войници не знаеха какво да правят с нас. Опитахме се да влезем, но беше пълно, а вратите – затворени. Търсехме Абдула и Фатима, но беше безсмислено при такава многобройна тълпа. Мама запази самообладание и затова аз също бях спокойна.

Тази нощ спахме извън лагера на ООН. Докато останалите спаха, видяхме как сръбските войници залавят и отвеждат мъже. Много жени лежаха върху телата на съпрузите и синовете си. Бяха покрити с одеяла, за да не бъдат заловени. Спомням си как чух мъж да пищи, защото го отвеждат. След три дни пристигнаха и автобусите. Казаха, че евакуират жените и децата в безопасната зона Тузла. Качихме се на автобусите, като запазихме надеждата да се съберем отново. 

Докато пътувахме към Тузла, хората от страната на пътя псуваха и ни замеряха с камъни. След едночасово пътуване автобусът спря. Качи се сръбски войник. Спомням си колко голям и внушителен беше. Носеше военни панталони и нямаше риза. В едната ръка държеше нож, а в другата – пистолет. Започна да крещи и да ни псува. Нареди ни да му дадем своите бижута, злато, сребро, монети или всякакви други ценни вещи. Никой не беше взел нищо със себе си. Затова той стана още по-гневен. Страхът пропи във въздуха в автобуса. Следващото нещо, което помня, е че се изправих. Не усещах краката си. Имах в себе си кукла с едно око. Треперейки, казах: „Моля те, вземи куклата ми!“. Тя беше най-ценната ми вещ. Всички в автобуса ме гледаха безмълвно. В следващия миг шофьорът се намеси. Заповяда на войника да напусне и той излезе. Пристигнахме в Тузла и бяхме настанени в бежански лагер. Не след дълго Фатима се присъедини към нас. Беше сама. Майка ми я попита: „Къде е Абдула?“. Тя отвърна: „Сръбската армия залови Абдула.“ Майка ми припадна. Всички пищяхме и плакахме много.

През 2008 г. получих обаждане, че са открили останките на Абдула. Трийсет процента от тях са били намерени и на базата на тях е направена реконструкция, с която е доказано, че това е брат ми. Бил е застрелян.“

Има и още...


„Не спирах да се надявам, че баща ми е жив, когато дойдохме от Дъбрава в Дубоки поток, за да учим. Чаках появата му през цялото време. Когато започнах училище, мои съученици бяха местни деца, чиито родители бяха живи. Само трима от нас си нямаха бащи. Прекрасно помня как никога не казвах, че нямам баща. Винаги твърдях, че имам, но той просто е напуснал и вероятно му е изключително трудно да ни намери, тъй като сме много далеч. С течение на времето започнаха да ме обвиняват в лъжа. Казваха, че историята ми е измислена, а родителите на съучениците ми са им разказвали как бащите ни са мъртви.

Един ден отидох на училище и казах, че баща ми се е завърнал. Бях наранена от това, че ме обвиняват в лъжа. Как можех по друг начин да ги убедя в моята правота? „Татко се върна жив и здрав!“ – казах аз. „Наистина ли?“ – отвърнаха ми останалите. После знам само, че са докладвали казаното от мен на преподавател, който се е свързал с мама, за да разбере вярно ли е това. Накрая всичко се върна постарому. Общуването с тези деца обаче ми беше трудно. Трудно ми беше и да посещавам семействата им, когато виждах как те прегръщат децата си.  

Имах обичта на майка си. Тя винаги се стараеше да не усещам лишенията. Дори и да не сме имали много неща, никога не съм искала нещо за себе си. В сравнение с днешните деца съм живяла в по-тежък недоимък. Но не ми липсваше нищо. Исках само баща си. Това е нещо, което не мога да ви опиша – просто празнина, която не може да бъде запълнена с нищо – нито играчка, нито нищо друго. По думите на майка ми татко е казал „до скоро“ с надежда да се видим отново. Видяхме се още веднъж в Поточари на 11 юли. Само дето този път той беше в ковчег. Стоях над него и гледах. Не мога да опиша усещането. До онзи момент имах баща и беше жив. После разбрах, че нямам.“

Има и още...


„Сложиха ни бели превръзки на очите, за да не знаем накъде ни откарват. Качихме се в камиона и превръзката падна от очите ми. Помолих татко да я завърже отново. Един войник обаче не позволи, затова лично той ми я върза отново. Продължихме по пътя и ни наредиха да излезем. Излязохме. Подредиха ни в редица. Бяхме легнали по корем. И откриха огън. Всички освен мен загинаха. Ако онзи мъж не ме беше спасил, щях да бъда мъртъв. Видях го как идва с бял джип. Той каза: „Я ми дайте този млад човек, за да го убия собственоръчно!“. С това ме спаси. Качих се в джипа и видях, че кракът ми кърви. Пусна ми музика, за да се успокоя и ме откара в болницата в Зворник.“

Има и още...


„Това се случи в деня преди „Тигрите на Аркан“ да дойдат в Сребреница. Качихме се на един от последните автобуси, за да напуснем града. Майка ми успя да купи билети за автобуса, а аз отидох в гората близо до къщата през онази сутрин. Тогава всички започнаха да ме търсят там, докато аз просто се бях промъкнал обратно в стаята си, където майка ми ме намери. Държах голям черен чувал, в който прибирах играчките си. Тя ме погледна и попита: „Какво правиш?“. Казах, че ако ще тръгваме, искам поне да взема играчките със себе си. Тя отвърна, че ще се върнем най-много след три седмици и ще мога отново да си играя с тях.“

Има и още...


„Бяхме намерили подслон през онзи ден. Имаше бомбардировка, която бързо спря. Умолявах родителите си да ме пуснат да си играя навън. После помолих и родителите на приятелите ми да пуснат децата си, за да играем заедно. Излязохме пред къщата и си играхме на една бетонна плоча пред Дома на културата. Докато бяхме на плочата, си спомням как чух изстрелването на една граната. В този миг само успях да поведа брат си за ръка, понеже знаехме какво трябва да се прави при бомбардировка. Свикнали бяхме с това. Знаехме кога бомбата е изстреляна и кога и къде ще се стовари на земята. Най-ясно помня момента, в който сграбчих брат си, а след това се събудих загубила представа къде се намирам и какво е произтекло. Оказа се, че бомбата се е стоварила върху стена на два метра над нас, а детонацията е повалила и четирима ни. Баща ми е изтичал от къщата заедно с останалите от семейството, когато са чули експлозията, и са ни внесли вътре в къщата. Когато баща ми е излязъл, е бил ранен от шрапнел. Събуждайки се, си представих, че птица ме е отнесла на крилата си. Защото бях дете.“

Има и още...


„Веднъж имаше конкурс за най-добра писмена работа. Помня го и до днес. Не може да се заличи от паметта ми. Конкуренцията беше неописуемо голяма, бяхме много деца. Спечелих. Взех наградата за най-добре написано произведение. Учителката ми ми направи една обикновена близалка от разтопена захар, забита на дървена клечица. Да, това беше най-вкусното нещо, което някога съм опитвал. Това беше моята необикновена награда за писмена работа. Просто получих една близалка. Така ще запомня онези дни.“  

 

Кой е "Гладиаторът от Аушвиц"?